Джеймс Ролинс - Последният оракул

Монк понечи да тръгне натам. При такова голямо езеро би трябвало да живеят хора, някой, който да им помогне.

Константин го сграбчи за лакътя.

— Не можем да тръгнем натам. Натам има само смърт. — И стисна с другата си ръка значката на колана, онази, която следеше нивото на радиация.

Сред гъмжащия от живот пейзаж наоколо Монк съвсем беше забравил за тази опасност. Погледна своята значка. Повърхността й беше бяла, но с повишаването на радиационния фон щеше да порозовее, после да стане алена, след това тъмночервена, накрая черна. Нещо като тестовете за бременност, които се продаваха в аптеките…

Образи от предишен живот прелетяха пред вътрешния му взор.

…_Засмени сини очи, миниатюрни нокътчета_…

А после пак нищо.

Главата му пулсираше. Той опипа фините хирургични шевове през вълнената си шапка. Константин го гледаше разтревожено и нащрек.

Кишка — тя, оказа се, беше сестра на Константин — сви ръце пред стомаха си.

— Гладна съм — прошепна, сякаш се боеше някой да не я чуе или пък се притесняваше да покаже слабост.

Константин изгледа намръщено сестра си, но Монк знаеше, че всички трябва да се хранят, за да съхранят силите си. След паническото бягство им трябваше време да се прегрупират, да обмислят резервна стратегия. Погледна отново към езерото.

„Натам има само смърт“.

Истината беше, че не разполагаше с достатъчно достоверна информация за каквото и да било.

— Ще намерим място, където да се подслоним и да хапнем нещо — каза той.

Пое надолу към поредната низина. Няколко езерца се изливаха в ефирни водопади през ръбовете на терасиран релеф. Цялата околност сребрееше и искреше от водни пръски. Въздухът миришеше на влажна глина. На половината път надолу обраслата с папрати скална стена беше ерозирала, оформяйки нещо като ниша с навес отгоре. Монк поведе децата натам.

Скупчиха се под скалния корниз, отвориха раниците и наизваждаха протеинови блокчета и бутилирана вода.

Монк разгледа съдържанието на своята. Оръжия нямаше, но откри вътре топографска карта. Разгъна я на земята. Надписите бяха на кирилица. Константин приклекна до него, отхапвайки от блокче с вкус на фъстъчено масло. Монк забеляза, че планинският район на картата е изпъстрен с множество малки кръстчета.

— Мини — обясни Константин. — Уранови мини. — Плъзна пръст по надписа над картата, после махна към възвишенията наоколо им. — Южен Урал. Област Челябинск. Център на стари оръжейни заводи. Много опасно.

После посочи символите за радиационна опасност, пръснати по цялата карта.

— Много открити мини, стари радиохимически и плутониеви фабрики. Също хранилища за ядрени отпадъци. Всичките са затворени освен едно-две. — И посочи към далечината.

Монк поклати глава, местейки поглед по символите за опасност.

— А аз просто исках да разбера къде се намираме — промърмори той.

— Много опасно, разбираш? — предупреди Константин. Вдигна ръка да посочи към голямото езеро, което не се виждаше от скалната ниша. — Езеро Карачей. Там изхвърляли течните отпадъци от стария ядрен комплекс „Маяк“. Ако стоиш един час близо до езерото, след седмица ще си умрял. Трябва да го заобиколим.

Константин се приведе над картата и забоде пръст в средата на струпване от мини и радиационни заводи.

— Дойдохме оттук. Зайчарника. Стар подземен град — Челябинск 88 — където били настанени хиляди затворници, които работели в мините. Има много други такива места.

Монк си помисли за порутените блокове с вид на работнически общежития, които беше видял в пещерата. Явно някой беше намерил ново предназначение за изоставения подземен град.

Константин продължи:

— Трябва да минем покрай езеро Карачей, но без да се приближаваме. — Вдигна поглед към Монк, сякаш не беше сигурен, че го е разбрал. — Което значи, че трябва да прекосим тресавището Асанов, за да стигнем ето тук.

Момчето задържа пръст над една мина от другата страна на езерото.

Монк вдигна вежди. Нали уж искаха да избягат, да намерят някой, който да им помогне?

— Какво има там? — попита той и кимна към символа на мината.

— Трябва да им попречим. — Константин погледна към Пьотър, който се беше сгушил до Марта върху дебелия мъх.

— На кого да попречим? — попита Монк и си спомни думите на малкото момче.

„Спаси ни“.

Константин го погледна в очите.

— Ние затова те доведохме тук.

11:30

Генерал-майор Савина Мартова плъзна гневен поглед по събраните деца. Намираха се в главната аудитория на училището. Снимка на американеца се мъдреше върху голям плосък екран зад нея.