Джеймс Ролинс - Последният оракул

— Някой виждал ли е този човек да се промъква из Комплекса рано сутринта? Може да е бил с болнична роба.

Децата я гледаха с празни погледи от дървените банки. Бяха ги изкарали рано от спалните помещения и сега повече над шейсет от тях седяха на групи според цветовете на ризите си. Тези в бяло седяха най-отзад — те притежаваха генетичния маркер, но още не бяха проявили забележим талант. Сивите седяха по средата — техният талант беше налице, но не се отличаваше с нищо впечатляващо.

За разлика от десетте деца на първия ред.

Ризите на техните униформи бяха черни. Клас „Омега“. Те бяха малцината с наистина изумителни таланти. Дузината най-добри, избрани да служат на нейния син Николай в трудните времена занапред, да бъдат вътрешният съвет, оглавяван от Савина.

Николай беше болното й място, голямото й разочарование. Роден беше с маркера, но нищо повече. Генетичният зар се беше обърнал зле. Савина го беше заченала изкуствено със семенен материал от един от първото поколение. Действала беше прибързано и си плати скъпо за това. Направила го беше преди да разберат докрай генетичния аспект на феномена. На всичкото отгоре при раждането бяха настъпили усложнения, които й отнеха способността да забременее отново. Но тя беше предвидила друга съдба за Николай, друго предназначение, което щеше да доведе до реална и дълготрайна промяна. Тази цел осмисли живота й след неговото раждане.

И сега бяха толкова близо.

Плъзна отново поглед по черните ризи отпред.

И спря очи на двете празни места в групата „Омега“.

Едно дете беше изчезнало снощи.

„Пьотър“.

По същото време сестра му беше изчезнала от една зоологическа градина в Щатите. Юри още не се беше обадил с новини за момичето. Мълчеше като риба, не отговаряше дори на кодирания сигнал за извънредно положение.

Нещо определено не беше наред.

Трябваха й отговори. В гласа й се появи нова острота:

— И никой не е виждал Константин, Кишка или Пьотър да се измъкват от спалните си помещения? Никой?

Отвърнаха й все същите празни погледи.

Движение в дъното на стаята привлече вниманието й. Мъж с изпъкнали като на жаба очи влезе в аудиторията и й кимна. Облечен беше с обичайната сива униформа плюс шапка с твърда черна козирка. Открил беше нещо.

Най-после.

Савина се обърна към тримата учители отстрани.

— Върнете ги в спалните помещения и ги наблюдавайте зорко. Никой да не излиза, докато проблемът не бъде разрешен.

Изкачи стълбите към входа на аудиторията и излезе, последвана от Борсаков. Лицето му беше надупчено от шарка, на ръст стигаше едва до рамото й, което беше добре. Савина предпочиташе мъжете да са по-ниски от нея. Затова пък той имаше едри мускули, а понякога Савина го хващаше как я гледа жадно. Това също й харесваше.

Сега я следваше на крачка разстояние, докато вървяха през училището към изхода. Отвън ги чакаха двама от хората му. Единият държеше руски вълк на здрав повод. Животното ръмжеше и се зъбеше. Пазачът дръпна повода да го укроти.

Савина заобиколи отдалеч създанието. Смесица между руска овчарка и сибирски вълк, огромното животно стигаше до гърдите на Борсаков. Беше продукт на тяхната лаборатория за експерименти с животни, която за кратко наричаха Менажерията. Там експериментираха с генетични подобрения и тестваха приложенията им върху различни видове висши бозайници — кучета, котки, прасета, овце, шимпанзета. Менажерията служеше и като зоологическа градина на селцето. С течение на годините бяха установили, че децата се привързват към животните и че такива връзки се отразяват добре на психическата им стабилност. А и може би не ставаше въпрос за обикновена връзка човек-животно, а за връзка между подобрени видове, нещо като споделяне по родство.

Дори и вълкът имаше метален имплант.

Устройството обгръщаше основата на черепа му, прикрепено чрез титаниеви винтове и свързано към централната му нервна система. С едно докосване на радиопредавателя можеха да предизвикат усещане за болка или удоволствие, да подсилят агресията или послушанието, да притъпят сетивните възприятия или да предизвикат възбуда.

— Какво открихте, лейтенант? — попита тя.

— Децата не са в каверната — каза той.

Савина спря на място и се обърна.

— Претърсихме цялото село, дори изоставените блокове, и когато разширихме кръга, хванахме следа покрай задната стена, зад Менажерията. Миризмата ни отведе до един от сервизните люкове към повърхността.