Джеймс Ролинс - Последният оракул

Грей тръгна към линкълна. Ковалски беше запалил двигателя и подаваше нетърпеливо газ. Двамата щяха да поемат към международното летище „Рейгън“. Грей се замисли за нарисуваната с въглен скица на Тадж Махал. Прословутият мавзолей се намираше в Индия, страната, където д-р Полк е бил видян за последно. Още преди появата на момичето, Грей беше решил да разшири разследването в тази посока и да проследи стъпките на професора там. Тайнствената рисунка само затвърди решимостта му.

Имаше един човек в Индия, който можеше да хвърли светлина върху изследванията на д-р Полк и движението му в страната преди да изчезне.

Елизабет стоеше до отворената врата и оглеждаше тревожно небето. Затвори телефона си и се обърна към Грей:

— Успях да се свържа с д-р Мастерсън. Колегата на баща ми от университета в Бомбай. Само че той не беше там. А в Агра.

— Агра? — вдигна вежди Грей.

— Град в Индия, където се намира Тадж Махал. В момента е там. При самия мавзолей.

Грей погледна назад към тойотата, която тъкмо се отлепваше от бордюра и поемаше бавно по улицата.

„Какво става, по дяволите?“

Хеликоптерите над тях застинаха колебливо за миг, после се изтеглиха в различни посоки, подмамени от фалшивите сигнали.

Грей реши да пробва за последно:

— Елизабет, за теб ще е по-безопасно, ако останеш тук.

— Не, идвам с вас. Сам ще се убедиш, че д-р Мастерсън не е от най-общителните. Но мен ме познава. И знае, че отивам при него. Без мен едва ли ще се съгласи да ви съдейства.

Погледите им се срещнаха. Грей разчете смесица от емоции на лицето й — решителност, страх и утаила се чак до костите скръб.

— Той ми беше баща — каза тя. — Трябва да дойда.

— Освен т’ва — обади се Ковалски иззад волана, — аз ще я наглеждам, нямай грижа.

Подобие на усмивка заглади острите ръбове на скръбта и объркването й.

— Това май не вещае нищо добро, нали? — прошепна на Грей тя.

— Никак даже.

Махна й да влиза в колата. Беше възразил на идеята й да дойде с тях, но без да се престарава. Подозираше, че знанията й тепърва ще им бъдат от полза. Не вярваше баща й случайно да е отишъл точно в нейния кабинет в Природонаучния музей. А и съдействието му Елизабет да получи докторантурата в Гърция също не изглеждаше продиктувано единствено от бащинска загриженост. Изглежда всичко това имаше връзка с Делфи — по някакъв начин.

Лука се бе приближил междувременно и беше чул последната част от разговора.

— И аз ще дойда — заяви той.

Грей кимна. Пейнтър вече го беше предложил, като бартер срещу помощта на циганина за бягството на момичето. Колкото до Грей, той нямаше нищо против. Искаше му се да поразпита по-подробно Лука за някои неща, най-вече за отношенията му с д-р Полк. А и циганският предводител изглеждаше твърдо решен да постигне нещо. Грей не знаеше какво е то, но виждаше решимостта в тъмните му очи.

След като уточниха окончателно бройката на пътниците, Грей седна до шофьора. Лука и Елизабет се настаниха отзад.

— Дръжте се! — извика им Ковалски, включи на задна, натисна газта и колата изхвърча на улицата с жален писък на гуми.

Ритмичният звук на хеликоптерите затихваше в далечината.

Мислите на Грей се въртяха около момичето.

„Коя е тя? Откъде идва?“

Монк вървеше след трите деца. При долния шлюз се бяха сдобили с още един малък спътник, който се влачеше най-отзад.

Само дето не беше дете.

Монк усещаше тъмните очи с гърба си.

Групичката им се изкачваше по спиралното стълбище, издълбано във варовиковата скала. По каменните стени се стичаше вода и стъпалата под краката им бяха хлъзгави. Стълбището беше тясно и очевидно се ползваше само за сервизни нужди. Освен това се оказа твърде дълго за слабичкия Пьотър, който висеше задъхан на ръката на Монк.

По-рано, сред воя на сирената, хлапетата бяха повели Монк по една пътека, която обикаляше по края на пещерата и извеждаше до малък шлюз. Вратичката му беше отворена и водеше към стълбището, което изкачваха сега. Пак там му бяха представили последния и най-странен член на групата им.

Казваше се Марта.

— Тук! — извика Константин от челото на колоната. У него беше единственото им фенерче. Беше стигнал края на стълбите. Монк подбра другите две деца и го настигна. Длъгнестото по-голямо момче клекна до купчина багаж. Стълбището преминаваше в къс тунел с шлюз в края.

Константин бутна една раница в ръцете на Монк. Той пое приведен към шлюза и сложи длан на металната врата. Беше топла на допир.