Джеймс Ролинс - Последният оракул

Пейнтър усети присъствието на Елизабет зад себе си. Обърна се да я погледне. Ако искаха да научат повече за съдбата на баща й, трябваше да рискуват. Друг въпрос беше колко голям риск можеха да поемат. Пейнтър натисна копчето на домофона и се наведе към микрофончето:

— Ако сте съюзници, не бихте имали нищо против да освободите нашите хора и да оставите оръжията си.

Мъжът на верандата поклати глава.

— Първо трябва да докажете, че заслужавате доверие. Рискувахме твърде много, за да доведем момичето тук. Разкрихме се.

— Ще ви пуснем да влезете — каза Пейнтър. — Но само двамата с момичето.

— Аз пък ще задържа двамата ви колеги като гаранция за сигурността ни.

Ковалски изпръхтя:

— Какво голямо и задружно семейство, направо да си изповръщаш червата.

Пейнтър даде знак на Грей да изведе Елизабет зад ъгъла на коридора.

Самият той застана встрани от вратата. Ковалски зае позиция от другата й страна, както си беше по чорапи, и вдигна в готовност единственото си оръжие — обувката.

Изглежда нямаха друг избор.

Пейнтър дръпна резето и открехна вратата. Непознатият вдигна ръка да покаже, че е празна. С другата държеше детето. Момичето не беше на повече от десет години, тъмнокосо и с рокля на каре в сиво и черно. Мъжът беше мургав и гладко избръснат, но тъмна четина вече засенчваше долната половина на лицето му. Египтянин или арабин може би. Очите му, толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни на слабото осветление, горяха нащрек. Беше с дънки и тъмночервено яке.

Непознатият обърна глава, но погледът му не се отдели и за миг от вратата. Каза нещо на хората си, Езикът беше непознат за Пейнтър, но казаното прозвуча като заповед да останат в готовност.

— Тоя тип е циганин — измърмори Ковалски.

Пейнтър стрелна с поглед едрия мъж.

— На нашата улица живееше едно такова семейство — обясни Ковалски и посочи с палец непознатия. — Това, дето го каза, беше на цигански.

— Прав е — каза непознатият. — Казвам се Лука Херн.

Пейнтър отвори още малко вратата и даде знак на мъжа да влезе.

Непознатият пристъпи предпазливо през прага, но не пропусна да кимне учтиво на Пейнтър и Ковалски.

— Састимос.

— Найс туке — отвърна Ковалски. — Само за сведение обаче, т’ва е кажи-речи всичко, което помня от езика ви.

Пейнтър заведе Лука и детето в дневната. Забеляза, че момичето се движи несигурно, а лицето му лъщи като при треска.

Лука видя Грей, който стоеше зад вратата с пистолет в ръка.

Пейнтър му даде знак да прибере оръжието. Не долавяше признаци за пряка заплаха в поведението на мъжа. Само предпазливост.

Елизабет пристъпи напред.

— Споменахте баща ми.

Лука сбърчи неразбиращо чело. Пейнтър обясни:

— Това е дъщерята на Арчибалд Полк.

Очите на непознатия се разшириха и след миг той кимна почтително на Елизабет.

— Съжалявам за загубата ви. Той беше велик човек.

— Какво знаете за баща ми? — попита тя. — И кое е това момиче?

Детето издърпа ръката си от непознатия и отиде при масата. Коленичи до нея и започна да се люлее напред-назад.

— Момичето ли? — каза Лука. — Истината е, че не знам. Истинска загадка. Получих съобщение от баща ви. На гласовата поща. Думите се застъпваха, сякаш е бързал да каже много, а не е имал време. Да сме купели дузина радиоприемника „Кобра Марийн“ и да сме ги настроели на определена вълна. После изреждаше някакви цифри. Да сме обикаляли Националния мол и да сме се оглеждали за „пакет“, който щял да активира приемниците. Звучеше като умопобъркан.

Пейнтър погледна към Грей. Той сви рамене.

— Пакет? — попита Пейнтър.

Лука сведе поглед към детето.

— Нея.

— Момичето? — попита шокирана Елизабет. — Защо?

Лука поклати глава.

— Бяхме задължени на баща ви, затова направихме каквото поиска. Дори бяхме в мола, когато са го застреляли, макар да разбрахме едва по-късно, че убитият е бил той. Но хванахме дирята на детето.

Пейнтър огледа момичето. Изглежда в дрехите или по тялото й имаше микропредавател.

— Проследихме я до зоопарка и там успяхме да я отведем, без никой да разбере.

— Отвлекли сте я? — попита Пейнтър.

Мъжът сви рамене.

— Съобщението завършваше с думите „откраднете пакета“. После трябвало да го доставим на някой или нещо на име „Сигма“.

Последното свари Пейнтър неподготвен.

— Съобщението прекъсваше рязко — продължи циганинът, — без други указания или обяснение някакво. След като отведохме момичето, трябваше да действаме бързо. Бояхме се, че и други може да я търсят. Особено след като беше обявена тревога в целия окръг. Но нямахме представа какво или кои са тези „Сигма“ от съобщението на професора. И докато обикаляхме и се мъчехме да измислим нещо, момичето взе да рисува като пощуряло.