Джеймс Ролинс - Последният оракул

Гледката раздвижи нещо заспало и погребано. Някакъв спомен.

„… светлини в тъмна вода…“

Опита се да седне, но откри, че лактите му са вързани за страничните перила на леглото. Болнично легло. Дори не можеше да издърпа ръцете си изпод завивката. Твърде слаб, той се отпусна назад в леглото.

„Злополука ли съм претърпял? Автомобилна катастрофа?“

Пое си продължително дъх и усети, че някой го наблюдава — чувство, от което кожата му настръхна. Обърна глава и различи смътните очертания на отворена врата. Тъмен силует се раздвижи на прага й. Обувка изстърга по плочките. После се чу шепот. На чужд език. Руски сякаш, ако се съдеше по мелодиката.

— Кой е там? — попита дрезгаво той. Гърлото му гореше, сякаш е глътнал киселина.

Мълчание. Мракът застина опасно.

Мъжът зачака, притаил дъх.

А после близо до отворената врата лумна ярко сияние. Ослепи го, на очите му избиха сълзи. Той понечи да вдигне ръка, за да ги предпази, забравил, че е вързан за леглото.

Примигна, за да нагоди зрението си. Светлината идваше от миниатюрно фенерче с размерите на химикалка… и му разкри три дребни фигурки, които се вмъкваха в стаята. Деца. Фенерчето го държеше момче — на дванайсет или тринайсет, което се движеше така, че да прикрива с тялото си друго от децата — момиче, година или две по-малко. Следваше ги друго момче, най-много на осем. Приближаваха се към леглото му, сякаш пристъпваха към леговището на лъв.

Високото момче, което очевидно беше в ролята на водач, се обърна към по-малкото. Прошепна нещо на руски, което мъжът не разбра, но по тона личеше, че е въпрос. Освен това се обърна към малкото момче на име. Нещо като „Питър“. Детето кимна, посочи леглото и каза нещо на руски. В думите му прозвуча увереност.

Мъжът се размърда в леглото и успя да изрече:

— Кои сте вие? Какво искате?

По-високото момче го изгледа с широко отворени очи и вдигна пръст пред устните си, после хвърли поглед към отворената врата. След това децата се разделиха и минаха от двете страни на леглото. По-голямото момче и момичето се заеха да разкопчаят каишите, които стягаха ръцете му. Малкото момче остана на място и само очите му се разширяваха все повече. Като другарчетата си и то беше облечено с широки панталони и тъмносиво поло с жилетка отгоре и плетена шапка в същите цветове. Гледаше го немигащо в очите, сякаш на челото му е написано нещо, което то се опитва да разчете.

Вече със свободни ръце, мъжът седна в леглото. Стаята отново се залюля, но не колкото преди. Той прокара ръка по главата си в опит да се успокои. Усети скалпа си гладък, само зад лявото ухо се напипваха шевове, които потвърдиха предположението му. Обръснали са му главата заради някаква операция? Само че усещането за гладкия скалп под пръстите му беше някак познато, естествено.

Преди да е обмислил това противоречие, мъжът сведе поглед към другата си ръка. Или поне се опита. Работата беше там, че ръката му свършваше при китката. Чукан. Сърцето му се качи в гърлото, толкова силен беше шокът от това откритие. Явно катастрофата е била жестока. Плъзна пръстите на здравата си ръка по шева зад ухото, сякаш се опитваше да чете на Брайл. Шевът беше пресен. А чуканът изглеждаше отдавна заздравял, дори мазоли беше хванал. Въпреки това мъжът усещаше липсващите пръсти. Усещаше ги как се свиват в невидим юмрук като израз на тоталното му объркване.

Високото момче се отдалечи на крачка от леглото.

— Ела — каза то на английски.

По тайнствеността на освобождаването и притеснението на освободителите си мъжът прецени, че се намира в опасност. Облечен в тънка болнична роба, той смъкна краката си върху студените плочки на пода. Стаята отново се килна на една страна.

„Лелее…“

Пригади му се.

— Побързай — подкани го настоятелно голямото момче.

— Чакайте — каза той, като преглъщаше да успокои стомаха си. — Кажете ми какво става?

— Няма време. — Високото момче отстъпи встрани. Беше кльощаво, с количествен превес откъм ръце и крака. Опитваше се да звучи уверено и властно, но потрепващият на моменти глас издаваше както крехката му възраст, така и силния страх. Представи се, като опря ръка на гърдите си:

— Меня зовут Константин. Ти трябва да дойдеш. Преди да стане късно.

— Но аз… аз не…

— Да. Объркан си. Първо запомни, че твое имя е Монк Кокалис.

Мъжът изсумтя и поклати глава. „Монк Кокалис“. Името не му говореше нищо. Понечи да облече в думи несъгласието си, да поправи грешката, но осъзна, че няма какво да посочи в замяна, че чекмеджето за собственото му име в главата му е празно. Сърцето му се сви на топка. Остър пристъп на паника стесни полезрението му. Как беше възможно това? Опипа отново шевовете. Силен удар по главата ли беше получил? Сътресение на мозъка? Затърси някакви спомени отпреди събуждането си в тази стая, но не откри нищо. Пустош.