Джеймс Ролинс - Последният оракул

„Саша…“

Кръглото личице и ясните сини очи изникнаха пред погледа му. Изобщо не трябваше да се отделя от нея. Молеше се просто да се е отдалечила неволно. Но в зоопарк, пълен с диви животни, дори този най-добър вариант не беше лишен от опасности. Или пък някой я беше отвел или отвлякъл, да не дава Господ. В настоящото си състояние тя не би оказала съпрова. Юри добре знаеше колко педофили си имаха в Америка. Дори в Зайчарника бяха имали подобни проблеми, в началото. Там бе имало твърде много деца. А грешки се случват.

Но не всички блудства бяха плод на грешка.

Побърза да прогони тази мисъл.

Табита му донесе телефон.

Юри поклати глава и извади мобилния си.

— Благодаря, но разговорът е международен — обясни той. — До Русия. С баба й. Ще използвам собствения си телефон.

Табита кимна и се отдръпна.

— Ще ви оставя да говорите на спокойствие — каза тя и влезе в съседната стая.

Останал сам, Юри набра номера. Малък чип в телефона му, разработен от руското разузнаване, щеше да прехвърли сигнала през няколко оператора, докато следите му се изгубят, и да кодира допълнително разговора.

Предстоящият разговор го изпълваше с ужас, но повече не можеше да отлага. Зайчарникът трябваше да бъде предупреден, но там сега беше много рано сутринта. Нямаше четири часа. Въпреки това отговориха веднага, гласът отсреща прозвуча отсечено, дори грубо.

— Какво има?

Юри си представи жената в другия край на линията — прекия му началник д-р Савина Мартова. Двамата заедно бяха намерили децата, заедно бяха създали Зайчарника, но връзките на Мартова с бившето КГБ и бяха осигурили по-високо място в йерархията. В Русия имаше една поговорка — никой никога не напуска КГБ. Това се отнасяше и до настоящия руски президент, каквото и да си мислеха западните лидери. Путин се беше заобиколил с бивши членове на съветското разузнаване. Най-апетитните договори все още се подаряваха на бивши оперативни работници.

И д-р Савина Мартова не правеше изключение.

— Савина, възникна сериозен проблем — каза той на руски.

Представи си как лицето й застива. И тя като Юри беше претърпяла хормонални, хирургически и козметични процедури, при това с по-добър резултат. Косата й още беше тъмна, лицето й почти не се бе променило. Спокойно можеше да мине за четиридесетгодишна. Юри се досещаше защо. Савина не се бореше с упоритото чувство за вина, което вгорчаваше неговия живот. Твърдата убеденост в делото и онази нейна непоколебима целенасоченост й придаваха аура на непогрешимост и подмладяваха лицето й. Едва когато се загледаш в очите, илюзията изчезваше. Никакви процедури не можеха да скрият студената им пресметливост.

— Още не си намерил откраднатото? — остро попита тя. — Разбрах, че Полк е бил елиминиран. Така че какво…?

— Саша. Изчезна.

Тишината отсреща се проточи.

— Савина, чу ли какво казах?

— Да. Току-що получих доклад от спалното. Затова съм тук толкова рано. Открили са три празни легла.

— Какво? Кои са децата?

— Константин, сестра му Кишка и Пьотър.

След това добави, че в момента претърсвали целия Зайчарник, но Юри я слушаше с половин ухо, съсредоточил мислите си върху последното име.

„Пьотър“.

Близнакът на Саша.

— Кога? — прекъсна я той. — Кога са изчезнали трите деца?

Савина въздъхна с раздразнение.

— Според дежурната сестра са били в леглата си при последната проверка. Значи са изчезнали по някое време през последния час.

Юри сведе поглед към часовника си.

„По времето, когато изчезна Саша“.

Съвпадение ли беше, или по някакъв начин Пьотър е усетил, че сестра му е в опасност? И е изпаднал в паника? Само че досега Пьотър не беше показвал подобен талант. Емпатичните му показатели бяха високи, особено с животни, но не можеше да се мери със способностите на сестра си. И все пак, като близнаци, те бяха много по-близки от всеки други брат и сестра. Дори бяха запазили специалния си, неразбираем за околните език.

Юри притискаше телефона до ухото си с все по-силното убеждение, че се случва нещо зловещо, че незнайна сила — нечия незнайна ръка най-вероятно — манипулира умело събитията.

Чия обаче?

Гласът на Савина излая в ухото му и го върна към настоящето.

— Намери момичето — нареди тя. — Преди да е станало късно. Знаеш какво предстои след два дни.

Юри знаеше много добре. В името на тази цел бяха работили десетилетия, пак заради нея бяха извършили толкова жестокости. Всичко, за да…

Затръшна се врата. Юри се обърна. Шефът на охраната влизаше в стаята. Загорялото му от слънцето лице беше изопнато от тревога.