Джеймс Ролинс - Последният оракул

— Явно е следял как вървят нещата при вас.

В този момент сълзите избиха. Не много, само колкото да се стекат по едната й буза. Тя изтри ядно лице с ръкава, на престилката си.

Грей й даде миг да се овладее. Погледна към Ковалски, който обикаляше отегчено каменния омфалос като луна в бавна орбита. Бащата на Елизабет беше направил същото. Защо?

Елизабет сякаш прочете мислите му.

— Защо баща ми е идвал тук? Защо е взел монетата?

— Не знам. Но по всичко личи, че е бил преследван и че е знаел това. — Представи си как Полк обикаля по границите на комплекса и търси начин да се свърже лично със Сигма, без да разкрие местонахождението си. — Може би е взел монетата като един вид застраховка, ако го убият. Тя беше замърсена и убиецът едва ли би й обърнал внимание при повърхностен обиск на тялото. Виж, криминолозите със сигурност биха я отбелязали в доклада си. Според мен баща ви се е надявал монетата да доведе следователите тук. В този кабинет и при вас. Защото е знаел, че ще докладвате за изчезването й.

Сълзите й бяха пресъхнали междувременно.

— Но защо би направил всичко това?

Грей затвори очи и се концентрира, опита се да погледне на нещата от гледната точка на убития.

— Ако съм прав за монетата, значи баща ви се е опасявал, че ще го обискират. Явно е знаел, че убийците търсят нещо. Нещо, което е било у него…

„Разбира се“.

Грей отвори очи и стана. Елизабет стана след него. Очите й оглеждаха стаята, но този път не търсеха призраци. Веждите й се бяха сбрали съсредоточено над носа. Дамата явно схващаше бързо, помисли си Грей.

— Може да е скрил тук онова, което са търсили убийците — каза тя и си сложи очилата.

Грей тръгна към Ковалски, който чакаше до оформения като конус камък.

— Баща ви изглежда е проявил особен интерес към храмовия омфалос.

Елизабет го последва смръщена.

— А вие откъде всъщност знаете?

Грей обясни накратко за радиоактивното облъчване и й показа портативния детектор.

— Радиоактивната следа ни доведе тук, а щом показанията са толкова силни, значи баща ви е прекарал известно време близо до артефакта.

Елизабет пребледня леко при новината за предсмъртното състояние на баща си. Въпреки това намери сили да махне на Ковалски.

— В онзи контакт е включено да се зарежда фенерче за спешни случаи.

Той кимна и отиде да го вземе. Елизабет се приближи до камъка.

— Макар да изглежда солиден, омфалосът всъщност е кух. Нещо като обърната с дъното нагоре купа от гранит — каза тя и посочи дупката в центъра на каменния купол.

Грей разбра какво имаше предвид жената. Баща й лесно би могъл да пусне нещо през отвора. Взе фенерчето от Ковалски, наведе се над камъка и насочи лъча през дупката. Камъкът наистина беше кух. Най-долу се виждаха дъските на дървената подпора. Грей премести лъча и забеляза нещо в единия край. Приличаше на огладен камък с размерите на малък пъпеш.

— Не знам какво е — промърмори той и се изправи. — Трябва да повдигнем камъка.

— Тежък е — обясни Елизабет. — Когато го докараха, шестима мъже едва успяха да го извадят от сандъка. Но при инструментите отзад има лост. Сигурно ще успеем да го повдигнем от едната страна. Трябва да внимаваме обаче.

— Ще ида да го взема — каза Ковалски.

В същия миг телефонът върху бюрото на Елизабет иззвъня. Тя отиде там, взе слушалката и погледна екранчето.

— Охраната е. — Погледна часовника си, после се обърна към Грей. — Работното време е свършило. Сигурно ще питат докога смятам да работя.

— Кажете им поне още един час.

Тя кимна и натисна бутона за приемане. Потвърди коя е, после се заслуша. Очите й се разшириха.

— Разбирам. Качвам се веднага. — Затвори и се обърна към Грей. — Някой се е обадил за бомбена заплаха. Тук, в музея. Евакуират цялата сграда.

Грей запази мълчание. Ясно му беше, че подобна заплаха точно сега не може да е съвпадение. По очите на жената разбра, че е стигнала до същото заключение.

— Някой знае — бавно каза той. — А след днешната стрелба в мола една бомбена заплаха е най-сигурният начин да опразнят сградата.

Обърна се и огледа за пореден път омфалоса. Нямаха време да си играят на предпазливи археолози.

Ковалски явно беше стигнал до същия извод.

— Чух — каза той, приближавайки се откъм дъното на помещението. Вместо подплатен лост носеше голям чук на рамо. — Дръпнете се.

— Не! — извика Елизабет.

Само че Ковалски не беше в настроение за преговори. Скъси с една крачка разстоянието, вдигна чука над главата си и замахна.