Джеймс Ролинс - Последният оракул

Знаеше това-онова и за таланта на Саша.

Приближи се до статива и свали листа с рисунката.

— Какво правиш? — попита Мейпълторп.

Юри завъртя рисунката с долния край нагоре и я закачи на статива. Понякога Саша рисуваше наобратно. Това не беше необичайно при аутистите-саванти. Те често възприемаха света чрез съвсем различен набор от сетива. Числата имаха звук. Думите имаха миризма.

Юри хвърли поглед към Саша.

Ясносините й очи не се отделяха от детското кубче.

Юри се обърна и забеляза удивлението на Мейпълторп. Американецът наведе глава към рисунката и посочи, останал без думи от изумление. Накрая все пак продума:

— Мили Боже… това в средата прилича на слон.

Юри се вгледа на свой ред в изображението. Сърцето му се качи в гърлото. Саша не би трябвало да нарисува това без активиране. Именно подобни скици ги бяха завели при д-р Полк — рисунки на мола, на Замъка Смитсониън. Благодарение на тях бяха подсигурили снайперистко гнездо в едно ъгълче на мола, което оставаше извън рутинното наблюдение. Наложило се бе да действат бързо, в рамките на два часа. Обсегът на Саша си имаше граници.

Мейпълторп се наведе още по-близо.

— Помещението, в което се намира… Мисля, че знам кое е това място. Водих внучето си там преди няма и две седмици. Това е ротондата на Природонаучния музей.

Юри свъси вежди.

— Онзи в Националния мол?

Където плячката му се беше крила толкова време днес.

Мейпълторп кимна.

Юри погледна към огледалото, но видя там само собственото си отражение. Дали пък Саша не беше доловила присъствието им от другата му страна? И по-важно, дали не беше доловила тревогата на Мейпълторп за откраднатото от д-р Полк?

Имаше само един начин да разбере.

Юри посочи рисунката и каза:

— Предлагам да пратиш хората си там. Незабавно.

18:48

Грей навлизаше все по-навътре в музея. След централната ротонда с препарирания слон радиоактивната диря на Полк ги беше отвела право при широко стълбище към долните етажи. Подминаха първата площадка и продължиха надолу. Накрая следата ги отведе до подсилена врата с надпис „САМО ЗА МУЗЕЕН ПЕРСОНАЛ. ВХОД ЗАБРАНЕН“.

Грей огледа вратата. Беше с електронна ключалка и се отваряше само със служебна магнитна карта. Смръщи вежди. Как е влязъл Полк тогава? Вдигна ръка към микрофона на гърлото си и прати сигнал до централното командване.

Пейнтър отговори веднага.

— Командире?

— Сър, ще ми трябва малко помощ. — После обясни къде ги е отвела следата. — Нужен ми е достъп.

— Задръж така, Грей. Ще включа музеите на комплекса Смитсониън в нивото за достъп на твоята карта. — Последва кратко мълчание. Грей си представи как директорът задава нужните команди от компютъра в кабинета си.

Ковалски се облегна на стената до него и започна да си подсвирква през зъби.

— Пробвай сега — каза накрая Пейнтър.

Грей прокара картата си през четеца и чу как ключалката се освобождава.

— Готово. Ще ти докладвам какво сме открили.

Грей прекъсна връзката и прекрачи в забранената за посетители зона. Тя не се различаваше особено от останалата част на музея, макар да личеше, че помещенията тук се използват за служебни цели — излъскани от десетилетна употреба мраморни подове, слаба флуоресцентна светлина и дървени врати с надписи върху непрозрачните стъкла: ЕНТОМОЛОГИЯ, БЕЗГРЪБНАЧНИ, ПАЛЕОБИОЛОГИЯ, БОТАНИКА.

Следата водеше през служебния лабиринт… а после показанията изведнъж скочиха нагоре. Стигнали бяха до врата без надпис. Грей приближи детектора към дръжката на бравата. Дигиталните цифри се юрнаха нагоре. Грей отстъпи назад и установи, че по-слаба следа продължава нататък по коридора, където се отваряше огромно празно пространство с вдигащи се метални врати покрай далечната стена. Товарителницата на музея. Грей плъзна поглед нагоре и надолу по коридора и си представи Полк. Професорът явно беше влязъл през товарителницата и беше излязъл през централния вход на музея.

За да се отърве от опашка ли?

Ковалски натисна бравата.

— Отключено е — каза той и отвори вратата.

Тъмното помещение миришеше на прах, сено и малко на кедър. Грей бръкна и напипа ключа за осветлението. Включи го. Лавици и рафтове изпълваха далечната половина на голямото помещение. Дървени сандъци с прикачени към тях транспортни документи бяха натрупани един върху друг покрай едната стена. Няколко бяха отворени. Старомодна слама за опаковане и съвременен стиропор за същата цел се валяха по пода.