Джеймс Ролинс - Последният оракул

Склад.

Вляво от вратата имаше бюро с компютър и принтер. От другата страна бяха наредени маси, отрупани с глинени съдове и части от каменни блокове с релефни изображения. Някой беше правил инвентаризация. Няколко по-големи предмета лежаха върху дървени подпори на пода в дъното на стаята — мраморна статуя на жена с отчупени ръце, ръждясала бронзова глава на бик, основа на каменна колона.

Грей последва следата през прага, като се чудеше какво е накарало професора да влезе тук. Скрил се е от някой пазач? Но следата му говореше за целенасоченост. Водеше право към един от предметите на дървените подпори — каменен купол с релефни изображения. Артефактът стигаше до кръста му и имаше дупка на върха. Приличаше на гранитен модел на вулкан, само дето беше покрит с релефни надписи. Грей се наведе да го огледа.

Надписите бяха на древногръцки.

Смръщи вежди и приближи детектора към каменния купол.

Следата на Полк правеше кръг около купола.

Грей тръгна по стъпките на мъртвеца. С какво артефактът беше привлякъл вниманието на Полк?

В този момент отляво долетя силен трясък. Грей се обърна и видя Ковалски да отстъпва заднишком от една маса. Стискаше в ръка дръжката на урна. Останалата част от вазата лежеше на парчета в краката му.

— Ама тя… счупи се.

Този тип имаше талант за очевидното.

Грей поклати глава. Трябваше да остави Ковалски в коридора. Беше като слон в стъкларски магазин — само дето слоновете имаха по-добър контрол над движенията си.

— И без това се клатушкаше, мамка й — каза гигантът, но май го беше яд повече на себе си, отколкото на урната. — Я ела да видиш нещо. — И посочи с дръжката към масата.

Грей застана до него. На масата имаше поставка за монети като онези на касите в супермаркетите — само че тук монетите бяха древногръцки. По празнината във втората редица личеше, че липсва една. Монетата на Полк? Оттук ли я е взел?

— Бутнах я в основата, без да искам, но успях да я хвана. — Ковалски постави внимателно дръжката върху плота на масата. — Разпадна се в ръцете ми.

— Не се притеснявай. Просто ще ти я удържат от заплатата.

— Ебаси. Колко ли струва?

— Няколкостотин. Ковалски подсвирна облекчено.

— Е, не е толкова зле.

— Няколкостотин хиляди — поясни Грей.

— Мама му стара прок…

Бурната реакция на Ковалски пресекна без време — някой отваряше врата. Грей понечи да се обърне, но Ковалски го стисна с лапата си над лакътя и го дръпна назад. Прикри Грей със собственото си тяло, като едновременно с това измъкна четиридесет и пет калибров пищов от презраменния си кобур.

В стаята влезе млада жена джобен размер. Ровеше нещо в чантичката си, в неведение за двамата мъже. Дори посегна слепешката към ключа на лампата, преди да осъзнае две неща едновременно — че осветлението вече е включено и че огромен като планина мъжага е насочил пистолет към гърдите й.

Жената изписка, отскочи назад и се фрасна в бравата.

— Извинявайте — каза Ковалски и вдигна цевта на пистолета си към тавана.

Грей побърза да се покаже иззад сащисания бодигард.

— Не се тревожете, госпожо. Ние сме от охраната на музея. Разследваме проникване с взлом.

Ковалски посочи с пистолета си парчетата от счупената ваза.

— Да, да, някой е счупил туй нещо — заяви той и погледна към Грей за потвърждение и съдействие, докато прибираше пистолета си в кобура.

Жената стискаше чантичката пред гърдите си. С другата ръка нагласи миниатюрните очила на носа си. Каквато беше слабичка и с късо подстриганата си кестенява коса приличаше на студентка, но по смръщените вежди и подозрителните очи си личеше, че е с десетина години по-голяма.

— Бихте ли ми показали някакъв документ за самоличност? — каза решително тя и направи малка крачка към отворената врата.

Грей вдигна лъскавия си черен пропуск с негова снимка и златен президентски печат.

— Мога да ви дам телефонен номер, на който ще потвърдят кои сме.

Жената примижа срещу пропуска и сякаш се отпусна малко, но напрежението още изпъваше раменете й. Обхвана с поглед стаята.

— Откраднато ли е нещо?

— Предполагам, че вие по-добре бихте отговорили на този въпрос — каза Грей, с надеждата че жената ще може да им помогне. — Забелязах, че оттук сякаш липсва една монета.

— Какво? — Тя забърза към масата, зарязала всяко колебание. Един поглед и лицето й се изкриви в нова тревога. — О, не… тази колекция ни е дадена под наем от Делфийския музей.

Пак Делфи.

Жената погледна към каменния купол с надписите, същия, който беше привлякъл вниманието на Полк. Или пък причината за нейната реакция беше фактът, че Ковалски се е облегнал на него.