Джеймс Ролинс - Ключът на страшния съд

Пейнтър не се задълбочи в повече подробности. Достатъчно му бе да знае, че действа.

— Да бяхте видели затворническата му килия — каза Горман. — Все едно влизаш в апартамент в „Риц“.

— Но май няма да го напусне в близко бъдеще — отбеляза Пейнтър. „Ако изобщо го напусне, като се има предвид възрастта му“.

Меткаф се изправи.

— Ако сме приключили тук, имам още някои ангажименти в щабквартирата на АИОП.

Горман стана и каза:

— Насреща съм с каквото мога да помогна. Длъжник съм ви.

Думите бяха казани на Меткаф, но Пейнтър забеляза, че сенаторът хвърля поглед към него.

След събитията в Норвегия бяха принудени да разкрият съществуването на Сигма. Сенаторът така или иначе щеше да започне да души и само можеше да оплеска нещата. Това също им осигури силен съюзник в Капитолия. Пейнтър вече забелязваше промени в отношението към Сигма у различните тайни служби на Съединените щати. Макар и да не бяха с напълно развързани ръце, Пейнтър имаше повече свобода за осигуряването на организацията.

И знаеше, че това ще им потрябва.

Гилдията щеше да ги вземе на мушка.

Пейнтър и Лиза излязоха заедно с Меткаф — Пейнтър все още чакаше потвърждение от генерала по един изключително деликатен въпрос.

— Сър… — започна той с намерението само да напомни на Меткаф.

— Тя е ваш проблем — неочаквано отговори генералът. — Не мога да отменя заповедта за задържането й. Престъпленията й са обвързани с много страни. Ще трябва да се покрива, а под покриване имам предвид направо да пълзи из каналите. — Меткаф го погледна. — Но все пак мислите ли, че ще ни бъде от полза?

— Да.

— Добре тогава. Но на ваша отговорност.

Пейнтър винаги беше харесвал подобни прояви на ентусиазирана подкрепа. Размениха още няколко думи, след което Меткаф се запъти на поредната си среща. Пейнтър и Лиза излязоха под лъчите, на утринното слънце.

Пейнтър си погледна часовника. Погребението започваше след час. Имаше време колкото да вземе душ и да се преоблече. Въпреки че денят бе свеж, настроението му бе мрачно. Джон Крийд бе загинал, за да спаси живота му. Пейнтър твърде често пращаше хората си на опасни задачи и се беше научил да е до известна степен безчувствен. Това бе единственият начин да запази разсъдъка си и да продължи да взема трудни решения.

Но в случая това не помагаше.

Не и при Крийд.

Лиза пъхна ръка в неговата, дръпна го към себе си и се облегна на него.

— Ще мине.

Знаеше, че е права, но това като че ли само влоши положението. Да мине означаваше да забрави. Не всичко, но поне част от случилото се.

А той не искаше никога да забравя саможертвата на Джон.

Нито частица от нея.

15:33

Монк бродеше из хълмовете на гробището Арлингтън с Кат. Държаха се за ръце, сгушени в дългите си палта. Беше свеж есенен ден, яките дъбове бяха великолепни с огнените си листа. Погребението бе приключило преди час. Но Монк не беше готов да си тръгне.

Кат не каза нито дума.

Разбираше го.

Всички бяха дошли. Дори Рейчъл бе долетяла от Рим. Щеше да си замине утре сутринта. Не искаше да оставя дълго вуйчо си сам. Вигор беше изписан от болницата само преди два дни, но се възстановяваше добре.

По време на бавната си разходка Монк и Кат бяха направили пълен кръг и се озоваха там, откъдето бяха тръгнали. Гробът на Джон Крийд се намираше върху малко хълмче под един кучешки дрян. Клоните му вече бяха голи и приличаха на скелет на фона на синьото небе, но през пролетта щяха да се покрият с бели цветчета.

Хубаво място.

Монк искаше след погребението да остане малко сам при гроба, но видя, че там все още е коленичил някакъв човек, вкопчил се с две ръце в надгробния камък. Позата издаваше огромната му мъка.

Монк спря.

Коленичилият бе млад мъж, облечен в синя парадна униформа. Монк смътно го помнеше от погребението. Беше седял сковано като всички останали. Явно и той искаше да остане още малко, за да се сбогува. Пръстите на Кат стиснаха неговите. Монк се обърна към нея. Тя поклати глава и го дръпна настрани. Монк я погледна въпросително. Усещаше, че тя знае нещо повече от него.

— Това е партньорът на Джон.

Монк хвърли поглед през рамо и разбра, че няма предвид партньор в работата. Не го знаеше. Внезапно си спомни разговора си с Крийд. Беше го попитал подигравателно защо са го изритали от армията след две мисии в Ирак. Крийд му бе отговорил само с две думи.

„Не питай“.

Тогава Монк си беше помислил, че младокът просто му казва да си гледа работата. А всъщност беше отговорил на въпроса му.