Тим Грин - Страшният съд

— Повечето хора биха направили точно това, което сторих аз — казвам.

— Интересно изявление… — промърморва психарят.

— Повечето хора сигурно нямаше да убият човека, който им е бил като баща.

— Той не ми беше баща.

— Казах „като“ баща.

Кимвам, защото това бе вярно.

— Като се замисля — казвам, — струва ми се, че той ми даде неща, които никога не получих от баща си. Но и ми отне сума неща. Пари. Жена ми. Детето ми. Неща, които един баща не би отнел от сина си.

— Какво имаш предвид, като казваш, че ти ги е отнел? — гледа ме психарят. — Всъщност не се е случило така, нали? Не той е отнел жена ти.

— Добре. Той така мести фигурите на шахматната дъска, че те ми бяха отнети. Едно и също е.

— И е заслужавал да умре заради това? И другите — също?

— Не знам дали някой от тях е заслужавал — вдигам рамене. — Но така се случи, така би се случило и при повечето хора. Исках единствено да вървя напред, да задържа жена си, семейството.

— Наистина ли мислиш така, Тейн? — тихо пита той и поглежда в бележника си. — Че повечето хора биха направили онова, което си направил?

— Мислех си, че вие, психарите, би трябвало да задавате въпроси за майка ми. Какви са тези глупости за бащата?

— Не си убил майка си или подобна на нея фигура — избоботва той с дълбокия си глас.

— Нито жена си.

Той повдига вежда.

— Защо я споменаваш? Тя заслужаваше ли онова, което се случи?

Извръщам се и въздишам.

— Донякъде. Може би. Сънувам го. Сънувам нея.

— Фройд казва, че сънищата са желания — произнася той равно. — Виж какво, дай да започнем от началото. Да ми разкажеш цялата история.

— За да напишеш книга? — питам.

— За да мога да помогна.

— Мислиш, че имам нужда от помощ ли? Поглеждам го. — Аз съм куха черупка. След две седмици ще изляза от тук. Въпрос на процедури е. Ще изляза от тук и дори няма да бъда повече Тейн Коудър. Майк Дженкинс — това име ми дават. Намерили са ми работа в металообработваща работилница. Петнайсет долара на час и малка къщурка с две спални току до Боузман. Бил ли си някога в Монтана?

— Все още си личност — казва той. — Все още имаш нужда да се справяш.

През последните шест години съм срещал и други мъже като него. Други психари, които мечтаят да помогнат на онези, на които не може да се помогне, или които не са в състояние да имат кабинет, пълен с книги и мебели с кожена тапицерия. Всъщност те никога не помагат. Те просто изравят тинята, която е най-добре да си остане на дъното. Но има нещо в идеята да бъда най-сетне свободен, която ми завърта главата достатъчно, за да поискам да говоря, дори за това.

— Колко назад да се върна? — въздъхвам.

— Какво ще кажеш, ако почнем от бурята? — отвръща той, почуквайки с химикалката си. — Разкажи ми за нея. От това, което прочетох в досието ти, изглежда тя те е задействала.

От другата страна на тухлите и решетките чувам как изметта се изсипва в двора долу. Подвикват на студения въздух. Думите им се издигат към небето като пухкави облачета. Шумът на циничния им брътвеж се заглушава от мръсния прозорец на малката квадратна стая. Поглеждам навън и виждам стената. Най-отгоре е празното око на вишката, което гледа надолу. Един надзирател се е надвесил над някакво книжле. Пушката му не се вижда.

Мисля за Джесика, жена ми. Хубава тъмна коса. Секси, някак си по момичешки. Беше сладко момиче. Точно така бих я описал — такава беше дори след всичко случило се. Макар че я виня.

Каква гадост.

Как би могъл главният лекар на един затвор да разбере това?

— Никога не съм смятал, че мога да убия някого — казвам, после въздишам отново, защото знам, че ще му разкажа всичко, макар че това няма да е от полза и за двама ни. — Нямам предвид — в изблик на ярост, при самоотбрана, или на война. Имам предвид да убиеш някого, за да получиш онова, което искаш. Не бях такъв. Но дори най-добрите от нас си имат тази лоша страна. Не казвам, че съм бил от най-добрите, но не бях и от най-лошите. Мисля, че бях такъв, каквито са повечето хора. Виновна бе ситуацията.