Тим Грин - Страшният съд

— Поздравления — рече той. — Бъки ще дойде да те вземе. Кажи му дали искаш главата да бъде препарирана. Той разполага със страхотен препаратор.

Джеймс се обърна и тръгна през полето, отдалечавайки се от нас.

— Джеймс — рече Барт с повишен тон. — Не мога да приема сто пункта над LIBOR -a. Никой не може. Виж, може би на двеста и петдесет ще се съглася.

Джеймс продължи да върви.

— Това е най-големият проект за търговски център в света — рекох. — Намира се на трийсет минути път от Ню Йорк сити и е наш. Ще стане.

— Вие, момчета, сте се разпрострели твърде много — рече Барт, с глас като звънче, насочен към гърба на Джеймс. — Всички го знаят много добре. Този проект се влачи вече три години. Заложили сте всички свои проекти. Включително и този резерват. Дължите и на други банки. Ако всички си поискат плащанията, „Кинг Корп“ може да потъне. Не можете да искате сто пункта над LIBOR -a при тази ситуация.

— Ще разберем това, когато се върнем в хижата — рекох аз.

— Джеймс, сделките просто не се сключват по този начин — извика Барт подире му.

— Когато той капитализира тази сделка — рекох тихо, но гласът ми се носеше ясен в утринната тишина, — всички останали наши проекти ще капнат като презрели круши. Щом си извън играта, знаеш какво ще стори той с теб. През следващите шест месеца ще рефинансира всеки проект, в който банката ти участва, и премията ти ще е толкова, колкото взема на месец мияч на чинии.

— Сто пункта е лудост, Джеймс — извика Барт. — Ще се превърна в посмешище.

Джеймс вече бе прекосил полето и изчезна в гората.

И изведнъж Барт хукна подире му. Аз се затичах, кикотейки се. Съчките под краката му пукаха, докато преследваше Джеймс в залесеното дере.

Когато го настигна, рече:

— Господи, как ли ще изглеждам в очите на другите?

— Като човек, който е изпреварил всички да направи удара — отвърна усмихнат Джеймс, който стигна върха на хълма и протегна ръка. — Сега изчакай Бъки за елена, а после ще се видим. Хайде, Тейн.

— Но няма да се обаждаш на UBS , нали?

— Нали сключихме сделка?

Барт кимна.

Джеймс пое през гората с темпо, от което се задъхах, вървеше с едра крачка, докато не стигнахме до моста. Отвъд водата, издигаща се от мъглата, хижата приличаше на заспал великан.

— Погледни хубаво — рече Джеймс. Сложи ръка върху рамото ми и го стисна леко. — Семейството. В крайна сметка нали именно за това става дума.

— А какво ще кажеш за своето семейство? — пита психаря с глас твърде тих за такъв едър човек.

— От „сините якички“. Татко беше от типа „Ей сега ще ти нашаря задника с колана“, докато не почина по-големият ми брат. Шофирал пиян с приятели. След това косата на моя старец побеля. И почти не говореше.

Мама също се скапа. Просто си седеше в своя стар люлеещ се стол „Ла — Зет — Бой“, вперила поглед в телевизора или в някой любовен роман. Ядяхме повечето консерви, или изобщо не ядяхме.

— Трудно е за всеки от нас да мисли за родителите си, просто като за хора — произнася той.

— Спомням си, когато спечелих стипендия в Сиракюз да играя футбол — казах. — Дадоха ми малко джобни пари — университетът, имам предвид — и купих на мама един от онези люлеещи се столове, които правят масаж. Толкова молеше татко да й купи такъв. Но тя никога не седна в него. Само трупаше отгоре му книгите си на купчинки.

— Спомена стипендията — казва той с приглушен глас. — Това по мое време бе голяма работа.

Изкривявам устни, кимам и отвръщам:

— Бях класиран във втория отбор на Америка като полузащитник, „Великаните“ ме избраха шести по ред. Американската мечта. Точно така. След четири дни на подготвителния лагер си разкъсах мускулите около ябълката на рамото. И това беше. Голяма работа.

— И се почувства… как?

— Като човек, който е изгубил мача.

— Но си стигнал далеч по-напред от много хора.

— Да, след като срещнах Джесика. Строителният бизнес бе за нея като шахмата. Можеше да ти покаже как да местиш фигурите и изведнъж се оказва, че си скочил троен скок. Не с макиавелистка тактика, а просто с малко маневри, които променят баланса.

Всички я обичаха. Банкерите. Наемателите. Притежаваше онзи небрежен стил — да гледа хората в очите, да изслушва историите им, да се смее на шегите им, а тя наистина се смееше искрено, да се забавлява, всички я харесваха, а покрай нея — и мен. Всеки път, когато трябваше да се сключи голяма сделка, ако съумеех да изведа съответния мъж и жена му с мен и Джесика, успехът беше в кърпа вързан.