Тим Грин - Страшният съд

Те щяха да си получат парите, аз — властта да управлявам събитията, а двамата с Джесика — да вземем комисионата си. В брой. Съгласихме се да го направим, а когато сключиш сделка с този синдикат, връщане назад няма. Въпросът бе или моят живот, или този на Джеймс. Когато стигнах до това заключение и то все още не ми бе достатъчно, се замислих за Тийг — моя невръстен син. Помислих за лъскавия му бял ковчег с размерите на малка кутия за инструменти, и просто го направих. Забих ножа и едновременно с това задуших яростта му с пухената възглавница.

Джеймс Кинг се мяташе под моята тежест, но това продължи само половин минута и аз се изненадах. Предполагам, че очаквах повече от един мъж, който бе променял живота на толкова много хора така, сякаш мести шахматни фигури. Дръпнах бавно възглавницата. Ножът с костената дръжка бе забит до ефеса си и тъмночервеното петно вече се разпростираше извън пижамата, върху чаршафите.

Казах, че Скот ме бе научил да ловувам, но при излетите ни с баща му именно Джеймс ме научи да убивам. Две седмици преди да умре, излязохме с един банкер — Барт Суинсън. Обикновено не участвах във финансовите аспекти на бизнеса, но Барт бе голям фен на колежанския футбол, който помнеше моите славни дни в Сиракюз. Джеймс бе решил, че няма да е лошо и аз да присъствам.

Утринната светлина бе слаба, но виждах облачетата от дъха на Джеймс във влажния, сутрешен въздух. Джеймс се прицели. Знаех, че търси с червената точка на лазерния си прицел мястото, където аортата се свърза със сърцето. Това бе перфектният изстрел.

Той пое дълбоко дъх и погали спусъка. Трофеят бе негов, ако поискаше, но вместо това той отпусна пръста и само леко сръга банкера в ребрата. Барт пое рязко дъх и завъртя своя „Рюгер“ калибър 300 в широка дъга и това сепна елена. Прехапах бузата си отвътре и примигнах при трясъка на изстрела. Еленът се строполи, но сетне скочи и хукна.

— Не улучи — рече Джеймс.

— Не — възрази Суинсън. — Той падна.

— Не можа да го убиеш с един изстрел — казах аз.

Бяхме се пременили с нови камуфлажни якета, панталони и шапки от „Кабела“, седяхме на тапицирани столове подредени покрай южната страна на чакало от европейски тип. Каменна кула четири на четири метра, седем метра висока, с кедров покрив и пропанов отоплител. Кулата се намираше в средата на люцернова нива, обрамчена от двете си страни със залесени склонове. Беше още рано за лов на елени, но „Каскейд“ бе четирийсет хиляди декара резерват, ограден с висока ограда, която ни даваше възможност да действаме по други правила.

Спуснахме се по стъпалата на кулата и отидохме на мястото, където бе паднал еленът. Люцерната бе обагрена от струя яркочервена кръв. Джеймс коленичи и откъсна едно листенце. Вдигна го на ранната сутрешна светлина и го помириса.

— Изстрел в корема — рече той.

Аз свих устни и поклатих глава.

— Какво? — рече Барт.

— Лоша работа — отвърнах.

— А аз пък си мислех, че тези пушкала ги свалят на място — рече Барт, като повдигна своята никелирана карабина калибър 300.

— Трябва да го улучиш точно — каза Джеймс, потупа го по гърба и додаде: — Не се безпокой, ще го намерим.

— Сигурен ли си? — попита Барт.

Той беше от Ню Йорк сити и това бе първият му елен.

— Искаш ли да извикам Бъки? — попитах.

— Не — отговори ми Джеймс. — Той показва на онези морски биолози от Харвард програмата си за зарибяването. А те все не могат да разберат как го прави.

— Онзи, който е построил хижата ли? — попита Барт. — Дето се запознах с него снощи; онзи, който върти това място?

— Той е най-добрият ловец, когото познавам — каза Джеймс. — Ловувал е в Русия, Южна Америка, Африка. Няма по-добър.

— А аз си помислих, че е строител.

— Той е всичко — рекох и поех в посоката, в която бе избягал еленът, наведох се да си откъсна и аз стрък от люцерната.

Закатерихме се по склона на един хълм през гъста група фиданки, обрасли с къпинак. Преди да стигнем до хребета на Барт му се наложи да спре и да се строполи на четири крака, за да си поеме дъх. Пред нас се простираше поле, пресечено от масивните стълбове на електропроводи.

Джеймс излезе иззад дърветата, наведе се над банкера и го потупа по гърба. Слънцето още не се бе вдигнало високо, но небето бе синьо. По изражението на Джеймс разбрах, че иска да продължа, затова тръгнах по кървавите следи, но същевременно се вслушвах и в думите на Джеймс.

— Тейн има план — каза той на Барт. — Ще можем да доставим стоманата си до края на седмицата.