Тим Грин - Страшният съд

Той вече си води бележки, синята му химикалка „Бик“ се плъзга по жълтата хартия. Един дебел пръст е прищипан от колежанския му пръстен с оранжев камък. Надписът върху златото е полуизтрит. Свикнал съм с психари, които пишат, докато говоря, но не и по този начин — с големи, заоблени букви, наклонени на една страна.

— Какво? — пита той.

— Нищо. Обичах жена си, Джесика. Обичах и онези мъже. Които убих. Вярваш ли ми? Но какво е любовта, омразата? Понякога са много близки, нали?

Психарят се усмихва, сякаш току-що съм открил, че земята е кръгла. Хваща пръстена си и го завърта.

— Освен това исках парите. Истинските пари. Да, знам. Печелех милиони. Но колкото повече пари имаш, толкова повече искаш. Притежаваш голяма къща на плажа на Тортола, после ти се приисква да имаш самолет, за да пътуваш до там. Сетне съседът ти те разхожда с яхтата си и си мислиш колко хубаво ще е и ти да имаш яхта. Може би и вертолет, за да стигаш по-бързо до пристанището. И край няма. Повярвай ми, когато започнах, си мислех, че ако можех да печеля по сто хиляди долара на година и да имам къща с изплатена ипотека, това щеше да е всичко, което бих пожелал. Но това беше преди Джесика.

— Значи виниш нея, така ли? — пита той. — Това си е алчност.

— Израсъл съм в среда, в която не прехвърляш нещата върху други хора — казвам. — Обаче изслушай ме и прецени доколко аз съм виновен и доколко — тя. Ще разбереш.

Поемам дълбоко дъх и казвам:

— Преди шест години… но не ми се вижда толкова отдавна. Беше тежка нощ.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че след нея всичко тръгна по надолнището — отвръщам. — Времето — също, онзи студен дъжд и мокрият сняг, който валеше. Небето беше черно.

Треперех, от лапавицата косата ми се бе сплъстила и прилепнала към черепа. Стопен сняг се стичаше от носа към устата ми. Избърсах го с върха на пръста си и подуших мириса на умряло животно върху дебелите ръкавици. Черното ми яке се търкаше тихо о дънките, а гумените ботуши, които стигаха почти до коленете ми, поскърцваха.

Пикапът ми чакаше на пътя, извън границите на ловния резерват с площ от четирийсет хиляди декара, достатъчно далеч, за да не може никой да ме види да идвам и да си тръгвам. До ловната хижа имаше две мили и половина пешком. Наричам я хижа, но така няма да добиете реална представа за нея.

Тя бе толкова голяма, колкото мъжът, който я е построил. Чудовище с дължина почти сто метра от единия до другия край. Нещо като излязло от света на Дисни. Несъразмерно. Дървени стволове, дебели колкото човешки торс, дълги като телеграфни стълбове, наредени един върху друг на височина от три етажа. Над тях се издигаше покривът от петсантиметрови грубо избичени кедрови дъски. Главният комин — висок петнайсет метра. Каменните блокове за основите — с големината на малки автомобили.

Вътре имаше петдесет хиляди квадратни фута площ с легла за четирийсет души. Антики от Европа, старинни оръжия, бронзови отливки от пушки „Ремингтън“, окачени на стените глави на животни и стогодишни картини изпълваха всяко свободно място. Имаше киносалон, турска баня, обща кухня, асансьор и винарска изба с катакомби като на английски замък.

Отидох до моста и застанах там, откъдето сградата можеше да се вижда зад широкото половин миля изкуствено езеро; от време на време проблясваха чудновати светкавици и осветяваха небето. Нямаше гръмотевици, тишината бе толкова дълбока, че бучеше в ушите ми. При едно от просветванията забелязах пикапа, паркиран току до тъмнокафявата хижа. На фона на сградата изглеждаше като моделче играчка от серията „Мачбокс“. В суграшицата се виждаше бледожълтата светлина, която се процеждаше от прозорците на горните етажи.

Хижата бе построена на полуостров и трябваше да измина още една миля покрай задния бряг на езерото към гората, която стоеше на страж пред главния вход; компания ми правеше само поскърцването на ботушите ми. Кръгла, калдъръмена подходна алея водеше нагоре към входа и после се спускаше покрай малка ябълкова градина към подземния паркинг. Изкачих се, шляпайки с ботуши в кишата, после се спуснах по скритото желязно стълбище, което водеше към по-ниско равнище, зад издигащата се алея. Беше усойно, миришеше на мокри камъни.

Двойните врати — досущ като всички в хижата — бяха взети от рушаща се персийска крепост от XVI век. Бяха с арки, обковани с бронзови гвоздеи, с резета и панти, предназначени да не пускат нашествениците вътре. Но мястото се намираше във вътрешността на щата Ню Йорк, в селски район, където хората оставяха ключовете си на таблото на автомобилите, входните си врати — незаключени. Охранителната система на хижата бе предназначена да я защитава от проникване крадешком, а не силом. Всеки вход се наблюдаваше по електронен път чрез система „Ай Пас“.