Кони Уилис: Книга на Страшния съд

Отправям специалните си благодарности на главния библиотекар Джейми Лару, както и на останалата част от персонала в градската библиотека на Грийли за безкрайната им и безценна помощ.

Искам също така да изразя дълбоката си благодарност на Шийла и Кели, Фрейзиър и Сий и особено на Марта — приятелите си, които обичам най-много.

Господин Дануърти отвори вратата на лабораторията и стъклата на очилата му незабавно се запотиха.

— Много ли закъснях? — попита той, след като ги свали със замах и присви очи към Мери.

— Затвори вратата — каза тя. — Въобще не те чувам от тия идиотски коледни песни.

Дануърти затвори вратата, но звуците от „Напред в Божието име“ продължиха да долитат от четвъртития вътрешен двор на колежа.

— Много ли закъснях? — повтори той въпроса си.

Мери поклати глава.

— Изпусна само речта на Гилкрист. — И отдръпна назад стола си, та Дануърти да може да се промуши покрай нея в тясното помещение за наблюдения. Мери беше свалила палтото и вълнената си шапка и ги беше метнала върху единствения друг стол, където в огромна чанта се мъдреха цял куп подаръци. Посивялата й коса беше в пълен безпорядък и изглеждаше така, сякаш Мери се беше опитала да я тупира, след като си беше свалила шапката. — Едно дълго словоизлияние за първото пътешествие на факултета по медиевистика във времето и за това как колежът „Брейзноуз“ заема полагащото му се място на най-яркия скъпоценен камък в короната на историята. Още ли вали?

— Да — отвърна той, докато изтриваше очилата си с шала. Нагласи тънките им дръжки на ушите си и се отправи към отделеното с тънко стъкло помещение, за да погледне мрежата. В средата на лабораторията се намираше една разбита карета, около която бяха струпани обърнати куфари и дървени сандъци. Над тях висяха защитните щитове на мрежата — приличаха на дипли на прозирен парашут.

Курсовият ръководител на Киврин Латимър беше застанал до един от големите куфари. Изглеждаше още по-състарен и несигурен. Облечена в дънки и жилетка на терорист, Монтоя се беше надвесила над конзолата и поглеждаше нервно електронния часовник на китката си. Пред конзолата пък беше седнал Бадри, който ту набираше нещо на клавиатурата, ту се мръщеше на данните, които излизаха на екрана.

— Къде е Киврин? — попита Дануърти.

— Изобщо не съм я виждала — отговори Мери. — Ама ела да седнеш де. Спускането няма да стане преди пладне, но се съмнявам, че въобще ще успеят да я измъкнат дотогава. Особено ако Гилкрист реши да дръпне още една реч.

Тя метна палтото си на облегалката на стола, а пълната с подаръци чанта постави на пода до краката си.

— Искрено се надявам, че всичко това няма да продължи цял ден. В три трябва да взема сина на племенничката си от станцията на метрото.

Тя започна да бърника в пазарската чанта.

— Племенничката ми Дирдри замина за Кент за празниците и ме помоли да се грижа за него. Много се надявам, че няма да вали през цялото време, докато е тук. — Тя едновременно говореше и ровеше в чантата. — Казва се Колин, на дванайсет години е, много добро дете и много будно, обаче има най-проклетия речник, който съм чувала. Всичко, което казва, е свързано или със смъртта, или направо с апокалипсиса. Освен това Дирдри му дава да яде бонбони на корем.

Тя продължаваше да рови в чантата.