Кони Уилис - Книга на Страшния съд

— Знаете ли какво още трябва да научите? — И се наведе да види списъка, който тя прилежно си правеше; плитките й падаха върху рамената й. — Как да се погрижите за външни наранявания и възпалени рани, как се приготвя детско телце за погребение, как се копае гроб. Смъртността ще си остане десетка, дори ако Гилкрист някак успее да промени ранжирането. Средната продължителност на живота през четиринайсети век е била трийсет и осем години. Хич не ви трябва да ходите там.

Киврин вдигна поглед, без да вдига молива от хартията, и съвсем искрено попита:

— Къде трябва да отида, за да видя трупове? В моргата? Или пък трябва да помоля за това доктор Ааренс от амбулаторията?

— Казах й, че не трябва да отива — допълни Дануърти, като продължаваше да се взира с невиждащ поглед през тънкото стъкло, — но тя не искаше и да чуе.

— Знам — съгласи се Мери. — Мен също не ме послуша.

Дануърти се отпусна сковано до нея. Дъждът и цялото тичане подир Бейсингейм бяха разбудили артрита му. Той още не беше свалил палтото си. Свали го с пъшкане, после отви шала от врата си.

— Исках да притъпя обонянието й — каза Мери. — Казах й, че миризмите на четиринайсети век може да се окажат не по силите й, че в наше време ние просто не сме свикнали на миризмата на изпражнения, развалено месо и разложено. Предупредих я, че постоянното гадене ще й пречи много.

— Тя обаче не искаше и да те чуе — каза Дануърти.

— Точно така.

— Аз пък се опитах да й обясня, че Средновековието е опасно и че Гилкрист не взема необходимите предпазни мерки, а тя ми отвърна, че се притеснявам за глупости.

— Може и да е права — рече Мери. — В края на краищата Бадри, а не Гилкрист, ръководи спускането. А ти каза, че той ще го отмени, ако забележи и най-малката нередност.

— Да — отвърна Дануърти, докато наблюдаваше Бадри през стъклото. Той продължаваше да натиска клавишите с вперен в екраните поглед. Бадри беше най-добрият технолог не само на „Балиол“, но и на целия университет. Освен това беше направлявал десетки пътувания.

— Киврин е добре подготвена — каза Мери. — Ти лично си я обучавал, аз също направих каквото трябва в амбулаторията. Вече е защитена срещу холера, тиф, както и всичко останало, което се е появило през 1320 година. Между другото чумата, за което толкова много се притесняваш, още не я е имало. В Англия специално няма регистрирани случаи чак до 1348 година. Отстраних апендикса й и направих имунната й система на практика недосегаема. Заредих я с пълния спектър от антивирусни ваксини и й прочетох кратък курс по средновековна медицина. А и тя свърши доста работа самостоятелно. Докато беше в амбулаторията, изучаваше лековитите билки.

— Знам — каза Дануърти. Киврин беше прекарала цялата минала коледна ваканция в заучаването на текстове на латински, беше се учила да плете и бродира, а и той самият я беше научил на всичко, за което се беше сетил. Дали обаче това беше достатъчно, за да не я стъпче някой кон или пък да не я изнасили някой пиян рицар, който се връща у дома от кръстоносен поход? Та през 1320 година бяха изгаряли хора на клада. Нямаше ваксина, която да я предпази от подобно нещо или пък от това някой да я види как се появява и да реши, че е вещица.

Той пак погледна през стъклото. Латимър вдигна ковчежето за трети път и отново го постави на земята. Монтоя отново погледна часовника си. Технологът натисна няколко клавиша и се намръщи на данните на екрана.

— Трябваше да откажа да й бъда ръководител — каза Дануърти. — Направих го само защото исках да покажа колко неопитен е Гилкрист.

— Глупости — рече Мери. — Направи го, защото тя е Киврин. Тя е твоето пълно копие — умна, изобретателна, решителна.

— Аз никога не съм бил толкова твърдоглав.

— Разбира се, че си бил. Навремето нямаше търпение да се втурнеш към бомбардировката над Лондон, за да ти пускат бомби на главата. А и онзи случай с библиотеката в Оксфорд…

Вратата се отвори със замах и в подготвителното помещение влязоха Киврин и Гилкрист. Докато се придвижваше около разхвърляните сандъци, Киврин повдигаше дългите си поли. Беше облечена в пелерината с яка от заешка кожа и яркосинята рокля, които специално му беше показала предния ден. Беше му казала, че пелерината е плетена на ръка. Приличаше на старо вълнено одеяло, което някой просто е метнал върху раменете й, а ръкавите на роклята бяха някак прекалено дълга. Ръцете й почти се бяха скрили в тях. Дългата й русолява коса беше хваната назад с панделка и падаше по раменете. Тя все така изглеждаше малко момиченце, което не може и улицата да пресече само.