Джеймс Ролинс - Ключът на страшния съд

Сейчан се бе съгласила и бе изчакала да се появи мисия, която да я докаже пред Гилдията, за да се опита отново да влезе в организацията. Не бе подозирала, че това ще я въвлече в конфликт с Грей. Но вече била приела условията и нямало връщане назад.

— Трябваше да поддържам заблудата — каза Сейчан, имаше предвид както отравянето, така и цялостното си поведение. — Смених термосите в Хоксхед. Престорих се, че отравям Рейчъл, но след това унищожих биотоксина. Знаех, че следят всяко наше движение. Телефонът ми също беше под наблюдение. А освен това имах и подозрения относно Уолас Бойл.

Грей си помисли, че тези подозрения нямат толкова общо с нещо доловено у професора, колкото с обичайната й параноя, но в конкретния случай тя се беше оказала напълно на място.

— Едва когато стигнахме Франция и се разделихме, имах шанс да се измъкна от Уолас и да открадна телефон за еднократна употреба. След като премахнах убийците в гората…

— Си се обадила на Пейнтър. Разбрала си, че мисията ще бъде провалена, и си го уведомила.

Тя кимна.

— Нямах друг избор, освен да разваля прикритието си. Трябваше ни помощ.

„И тя дойде“.

По време на разговора им Пейнтър й казал да продължи ролята си. Уолас все още бил неизвестна величина, броят на смъртните случаи в Средния запад продължавал да расте и светът се нуждаел от ключа. Дори това да означавало да остане в леговището на дявола.

Мълчанието между двамата се проточи. Беше неловко и напрегнато. Сейчан въртеше пакета цигари и сякаш всеки момент щеше да побегне.

Накрая Грей отново зачекна въпроса, който вече беше повдигал.

— Преди доста време ми каза, че си от добрите, че наистина работиш против Гилдията като двоен агент. Вярно ли е това?

Тя дълго време не откъсна очи от пода, после го погледна. В гласа й се промъкнаха сурови нотки.

— Какво значение има вече?

Грей я наблюдаваше внимателно. Погледът му бе твърд като нейния. Опита се да прочете мислите й, но тя беше като стена. В миналото, когато пътищата им се пресичаха, тя в крайна сметка му беше помагала. Методите й бяха брутални — като убийството на венецианския уредник, — но кой беше той, че да я съди? Не беше на нейно място. Долавяше в нея море от самота, от тежък живот на ръба на оцеляването, на малтретиране, което бе немислимо за него.

Отварянето на вратата го спаси от необходимостта да отговаря. Монк излезе в коридора, следван от лекаря. Погледът му се плъзна от Грей на Сейчан. Напрежението между двамата сигурно се усещаше като студен фронт.

Монк махна на доктора за довиждане и посочи вратата.

— Уморена е, но можеш да я видиш за няколко минути… но само за няколко. И не знам дали си чул, но вуйчо й е излязъл от кома. Събудил се днес сутринта. И нямал спиране, доколкото разбрах. Както и да е, мисля, че добрата новина доста й помогна да се съвземе.

Грей стана.

Сейчан също се изправи, но понечи да тръгне към собствената си стая.

Грей я спря с докосване по ръката. Тя видимо трепна.

— Защо не дойдеш и ти?

Сейчан продължи да гледа някъде по коридора.

Пръстите на Грей се свиха около ръката й.

— Длъжница си й. Прекара я през същински ад. Просто поговори с нея.

Тя въздъхна, приемаше предложението му като наказание. Остави се да я отведе до вратата. Грей нямаше намерение поканата му да прозвучи като укор, но поне я накара да направи нещо.

Сейчан достатъчно дълго бе стояла отстрани.

Рейчъл седеше в леглото си. Усмихна се, когато позна Грей, но в очите й проблеснаха гневни пламъчета, когато видя кой върви след него. Усмивката й изчезна.

— Как си? — попита той.

— Е, поне не съм отровена.

Сейчан знаеше, че хапливият отговор е насочен към нея, но го прие без коментар. Мина покрай Грей и седна до леглото.

Рейчъл се извърна.

Сейчан седеше мълчаливо, пръстите й докосваха таблата на леглото. Не каза нито дума. Просто седеше и чакаше мълчаливият гняв на Рейчъл да отмине. Рейчъл бавно отпусна глава върху възглавницата. Едва тогава Сейчан прошепна — без разкаяние, без хлад, с напълно равен глас:

— Съжалявам.

Грей се смълча. Предполагаше, че Сейчан има нуждата да произнесе тази дума точно толкова, колкото Рейчъл искаше да я чуе. След това двете заговориха колебливо и тихо помежду си. Грей отстъпи към вратата. Знаеше, че няма място в този разговор.

Монк седеше на пейката в коридора. Грей се настани до него. Приятелят му държеше мобилния си телефон.

— С Кат ли разговаря? — попита Грей. Монк бавно кимна.