Джеймс Ролинс - Дяволската колония

„Да не би да се каниш да блъфираш?“

Пък и наистина, какво можеше да му предложи Пейнтър?

Загледа се в златния съд на масата. Беше го изучил внимателно, до най-мъничката подробност, за да го запомни завинаги. Дори в момента въртеше вазата в ума си, надписваше я отново с всяка буква на забравения език и гравираше изящните изображения по златната повърхност.

Това съкровище обещаваше нещо много повече от богатство. То можеше да гарантира вечна слава — за него, за семейството му. Какво повече би могъл да желае?

— Ако ми върнете Каи жива и здрава, ще ви разкрия местоположението на Четиринайсетата колония — каза Пейнтър.

Отново шокиран, Рафе бавно се усмихна.

Този човек не преставаше да го изумява.

„Забележително“.

00:44

— Чичо Кроу, ти си жив!

Искаше му се да възкликне същото. Тя беше жива!

Вместо това зададе въпросите си практично. Знаеше, че разполага с малко време.

— Каи, добре ли си? Нараниха ли те?

— Не. — Тя разтегна кратката дума, за да обхване колкото се може повече неща.

Пейнтър разбираше колко голяма е травмата, която несъмнено я измъчваше — убийствата, кръвопролитията, ужасът от неизвестното. Но наред с това чу и храбростта в думичката. Във вените й течеше кръв на воини.

— Ще дойда да те прибера. Обещавам.

— Знам. — В гласа й имаше едновременно сълзи и надежда. — Знам, че ще дойдеш.

Взеха й телефона.

— Значи се споразумяхме? — попита гласът на Рафе.

— Ще ви се обадя за времето и мястото на размяната.

— И ще искам доказателство за твърдението ви, мосю Кроу.

— Ще го получите. Стига тя да е непокътната.

— Тъй да бъде. Au revoir.

След като Сен Жермен затвори, Пейнтър продължи да стиска здраво слушалката, сякаш се опитваше да продължи връзката с Каи. Чувстваше се замаян от облекчение.

— Значи Каи е жива? — обади се глас зад него.

Обърна се. Насиненото лице на Джордан беше изтерзано от притеснение. Съсредоточен върху обаждането, Пейнтър не беше чул как младежът се е промъкнал в кабинета. Или имаше забележително тиха стъпка, така характерна за неговия клан… или Пейнтър просто беше прекалено изтощен.

А може би бе комбинация от двете. Погледна младежа. Знаеше, че трябва да е откровен. Джордан си го беше заслужил.

— Не са я наранили. Но все още е в опасност.

Джордан пристъпи напред.

— Значи ще им кажете онова, което искат да знаят… за да ги накарате да я пуснат?

Макар да беше въпрос, Пейнтър долови в думите му и настояване.

— Ще опитам.

Това бе най-добрият отговор, който можеше да предложи. Беше блъфирал в разговора с Рафаел, за да спечели време за Каи. Но каква отсрочка й бе осигурил? Колко още можеше да задържи французина?

Нямаше представа къде се намира изгубената Четиринайсета колония. Само един човек имаше шанса да се добере до тази информация — а той беше беглец, преследван от всяка правозащитна и специална служба в страната.

Страхът отново се върна на лицето на Джордан. Пейнтър стана и постави длан на рамото му, за да го окуражи.

— Няма нищо лошо да се тревожиш, но не губи вяра. По случая работят едни от най-добрите ми хора.

Джордан кимна, пое дълбоко дъх и бавно издиша.

Пейнтър погледна слушалката, която все още стискаше в ръката си. Рафаел нямаше да очаква ново обаждане в близкия час. Дотогава той трябваше да разполага с някакви отговори. Обърна се към тъмния прозорец и се загледа в далечината.

„Грей, само не ме разочаровай точно сега“.

1 юни, 02:50

Нашвил, Тенеси

Грей се наведе към прозореца на пещта. Жегата лъхна в лицето му. Златната плоча лежеше върху керамична скара, леко наклонена под ъгъл, и се виждаше Държавният печат с четиринайсетте стрели.

Редици сини пламъци танцуваха по дъното на пещта и бавно повишаваха температурата. Над вратата показанията на цифровия термометър плавно се повишаваха, вече преминаваха шестстотин градуса по Целзий.

— Още малко — каза златарят.

Беше руснак, петдесетинагодишен, с прошарена коса. Беше висок не повече от метър и шейсет и пет, но имаше телосложението на полузащитник плюс малко шкембенце, увиснало над колана му. Почеса златната верижка, скрита под тениската му. Работилницата му се намираше насред джунглата на промишления комплекс. Купуваше старо злато срещу пари в брой, но също така претопяваше пръстени, монети, огърлици и други бижута в кюлчета.

Освен това имаше проблем с данъчните. Кат го беше притиснала да сътрудничи и го бе заплашила със затвор, за да си мълчи за среднощното начинание.