Джеймс Ролинс - Дяволската колония

След като се запозна с всичко, Пейнтър прекъсна връзката.

— Сър — каза някой зад него.

Той се обърна и видя на вратата Джордан. Изглеждаше така, сякаш не е спал от три дни.

— Някакви вести?

— Още не — отвърна Пейнтър, видя как лицето на момчето потъмня и добави: — Това е добра новина. Докато не научим противното, приемаме, че е жива, нали?

Джордан кимна унило, после каза:

— Знаете ли, сетих се нещо. Когато ме заловиха, те ми взеха всичко. В това число и телефона. Ами ако още е у тях? Защо не се опитаме да се обадим на моя номер?

Пейнтър усети как връзките около китките му мъничко се отпуснаха. „Възможно ли е телефонът на хлапето все още да е у тях?“ Струваше си да проверят. Пък и не можеше да понася да седи тук и да бездейства.

Джордан продължи, без да подозира, че вече е спечелил.

— Може някой да вдигне телефона и да ги подплашим достатъчно, за да пуснат Каи.

„Освен това бихме могли и да проследим телефона — помисли си Пейнтър, който вече преценяваше различните възможности. — Или да активираме микрофона му и да го превърнем в подслушвателно устройство“.

Разбира се, всичко това бе малко вероятно. Французинът не беше глупак. Сигурно вече се бе отървал от телефона. Пейнтър почука замислено с пръст по масата. От друга страна, Рафаел може би си мислеше, че са мъртви. Може би хората му все още не се бяха отървали от всичко.

Все пак щеше да отнеме време да проследят телефона, особено в затънтената пустиня. Време , с което Каи може би не разполагаше.

И Пейнтър трябваше да й го осигури.

— Какъв е номерът?

Джордан му го каза.

Пейнтър го запомни и помоли един рейнджър за телефон и да го оставят насаме. Набра номера. Сигналът „свободно“ се проточи безкрайно дълго. Пейнтър се молеше някой да отговори.

Накрая някой вдигна.

— А, мосю Кроу — бавно и безгрижно каза гласът със силен френски акцент. — Виждам, че още не сме приключили.

1 юни, 00:41

Солт Лейк Сити, Юта

Рафаел отново се бе разположил удобно в президентския апартамент на последния етаж на хотел „Гранд Америка“ в центъра на Солт Лейк Сити. Събудиха го преди половин час, за да му покажат репортаж с кални фигури, застанали над някаква дупка с решетка.

Пейнтър Кроу беше оцелял.

„Забележително“.

Шокиран, той беше стоял цяла минута като истукан в халата си, изгубил ума и дума. Различни емоции бушуваха в гърдите му — ярост, възхищение и да, мъничко страх — не от човека, а от капризните прищевки на съдбата.

На снимката Пейнтър гледаше право в обектива.

Прочете предизвикателството в стоманения му поглед. Знаеше, че директорът на Сигма е дирижирал медийния блиц. Това беше лично послание до Рафаел.

Жив съм. Искам си племенницата.

Притиснал телефона до ухото си, без да обръща внимание на плетеницата кабели, висящи от изкорменото мобилно устройство, Рафе погледна към затворената врата. Явно съдбата се усмихваше и на нея така топло, както и на Пейнтър. Беше решил да разпита Каи по-обстойно, преди да се отърве от нея. Тя беше влизала в онази пещера в Юта, беше видяла мумиите и съкровището. Рафе искаше да научи всяка подробност. Освен това имаше вероятност Каи да знае и някои неща за Сигма, за агентите й и други дребни подробности, научени от краткото й пребиваване близо до чичо й.

Но тези разговори щяха да му дойдат в повече след дългия ден.

До утрото не оставаше много, така че я беше оставил да види още един изгрев.

И сега се радваше, че бе проявил щедростта да се въздържи.

— Не си правете труда да проследявате телефона — предупреди той противника си. — Имам екип от експерти по кодирането. Сигналът се препраща от цял свят.

— Не бих си и помислил да го правя. Ясно е, че очаквахте обаждането, така че е ясно, че сте взели всички предпазни мерки.

„Точно така“.

След като видя снимката, Рафе разбра, че Пейнтър ще намери някакъв начин да се свърже с него. Беше донякъде изненадан, че му отне толкова много време. Ашанда — с помощта на Т. Дж. — беше направила технологичната си магия с устройството, за да не може никой да проследи телефона и сигнала му.

— Обадих се, за да подновим преговорите — каза Пейнтър. — Да продължим, откъдето прекъснахме.

— Вижда ми се разумно.

— Първо искам някаква гаранция, че Каи е жива.

— Не, не мисля да ви я давам. — Наслади се на дългата пауза, която несъмнено измъчваше противника му. — Не и докато не разбера какво смятате да сложите на масата.

Паузата се проточи, което събуди подозрението му.