Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Докато го гледаше, забеляза как перчемът на младежа — всъщност няколкото стърчащи косъма — леко потрепна. Джордан се почеса. Може би също го беше усетил.

На Пейнтър му трябваха няколко секунди, за да събере две и две.

„Това е отговорът…“

Скочи на крака, забравил напълно умората си.

— Тук духа — каза той. — Съвсем слабо, но се усеща.

Ковалски отвори едно око.

— И какво от това?

— Това е дишаща пещерна система. И продължава да диша.

Очите на Ханк се разшириха и унинието му изчезна. Вдигна мократа си ръка, за да определи посоката на полъха.

— Това, че е запушен един отдушник, не означава, че са запушили всички — обясни Пейнтър. — Можем да намерим изхода, като вървим по посоката на въздушния поток.

Ковалски се плесна по бедрото и се изправи.

— Тогава какво чакаме? Излезем ли оттук, отивам да търся първата поилка. И за първи път в проклетия си живот имам предвид вода .

Продължиха с подновена надежда. Но не и преди Ковалски да разясни последните си думи.

— Разбира се, това не означава, че бих отказал студена бира, ако някой ми предложи.

Преходът беше съпроводен с не по-малко трудности и разочарования, но надеждата не напускаше духовете им и им вдъхваше сили. Проверяваха на всеки кръстопът с малкия кибрит от раницата на Ханк, като гледаха посоката на дима и пламъка. През следващите два часа полъхът се засилваше все повече, което ги окуражи да ускорят крачка.

— Трябва да сме близо до повърхността — каза Ханк и смукна през тръбичката. Чу се печално бълбукане. Мехът му беше празен.

Трябваше да намерят начин да излязат.

Пейнтър си погледна часовника.

21:45.

След час все още изглеждаше, че не приближават повърхността. Времето им свършваше — бяха останали без вода и само с един работещ фенер.

Пейнтър чу странно хрущене. Някакъв камък се беше раздробил под крака му. Насочи лъча надолу. По варовиковия под имаше пръснати парчета керамика с черно-бяла украса.

Не беше камък, а гърне.

Ханк се наведе и взе едно парче.

— Това е на анасази.

Пейнтър насочи лъча нагоре по улея, който изкачваха през последните десет минути. По скалните корнизи се виждаха още купи и глинени съдове.

— Вижте — обади се Джордан зад него. — Пещерно изкуство.

Ханк слезе до младежа. Пейнтър беше подминал изображението, без да го забележи — умората беше притъпила сетивата му.

— Петроглифи — каза Ханк и се загледа нагоре по улея. — Пейнтър, бихте ли изключили фенерчето?

Пейнтър разбра какво има предвид професорът и се подчини.

Обгърна ги пълен мрак. Не, не пълен .

Загледа се нагоре. Там имаше слаба светлина, по-скоро тъмносиво петно на черния фон.

— Мисля, че зная къде сме — обади се Ханк в мрака.

Пейнтър отново включи фенерчето.

Очите на професора бяха огромни. Той махна на Пейнтър да продължи напред.

— Не би трябвало да е далеч.

Пейнтър му вярваше. Ускориха темпо, особено след като се появиха изсечени в скалата стъпала, които водеха към квадрат лунна светлина, лееща се през стоманена решетка. Пейнтър я беше виждал и преди — но от другата страна.

— Това е отдушникът на Вупатки — промълви той. Спомни си думите на Нанси за пещерната система.

„Двеста хиляди кубични метра… продължава километри“.

Оказа се вярно — и може би преценката беше дори занижена.

Ханк не можеше да скрие вълнението си.

— Сигурно така някои анасази са се спасили от клането тук. Избягали са долу, минали са под земята през пещерите и са построили новия си дом под другия отдушник. И са живели там, докато наводнението не ги е унищожило.

Една загадка намери решението си, но Пейнтър се изправи пред друга.

Пресегна се и разтресе решетката.

— Заключена е с катинар.

— Няма проблем. Имам ключ — каза Ковалски и извади пистолета си.

1 юни, 02:08

Нашвил, Тенеси

— Още ви преследват. — Гласът на Кат звучеше тенекиено по евтиния телефон. — И ще продължат цялата нощ.

Грей седеше на мястото до шофьора в невзрачния бял форд — колкото по-невзрачен , толкова по-добре, ако се вярваше на Кат. Бяха зарязали мощния понтиак на един паркинг сред гора до Боулинг Грийн и бяха отмъкнали форда от автокъща за коли втора употреба. Никой нямаше да забележи изчезването му най-малко до сутринта.

Въпреки това не спираха да се движат — знаеха, че мрежата за залавянето на избягалите от Форт Нокс терористи ще става все по-широка. Засега бяха преди нея, пътуваха по второстепенни пътища, избягваха магистралите и продължаваха на юг, докато не стигнаха Нашвил.