Джеймс Ролинс - Дяволската колония

— Какво става?

Пейнтър и Ковалски излетяха от отвора. И се метнаха настрани. Последва нещо невъзможно.

От отвора на тунела се стрелна огромен черен червей — стигна чак до покритите с лед руини. Цилиндричното тяло бързо изгуби очертанията си и се стопи, издишвайки сярна пара. Някакъв голям мехур се спука, изхвърляйки гореща маса.

Кал.

От тунела се изля още сгъстяваща се маса, започна да изпълва на тласъци пространството, а тунелът продължаваше да се оригва и да бълва полутвърдата маса.

— Взривиха моста — обясни задъхано Пейнтър, държеше се за хълбока. Махна им да се дръпнат още. — Експлозията разпука стената на пещерата и се изля цяло езеро вряща кал.

Джордан разтърка ръце от студа.

— Трябва да се махаме. — Пейнтър погледна натрупващата се зад него кална планина. — Спаси ни единствено ниската температура тук. Калта изстива и образува нещо като тапа в тунела. Но не можем да се надяваме, че ще издържи дълго. Образувалото се горе езеро в крайна сметка ще се добере дотук или налягането ще изхвърли тапата. Така или иначе, по-добре да ни няма, когато това се случи.

Ханк напълно споделяше мнението му. Впери поглед в гробницата на анасазите. Мъртвите най-сетне щяха да получат подобаващо изпращане, погребани в нещо повече от лед.

Джордан зададе важния въпрос. Опитваше се да изглежда храбър като останалите, но гласът му издаваше обхваналия го ужас.

— Къде можем да идем?

— Това трябва да е огромна система от пещери — каза Пейнтър. — Така че засега просто ще продължим напред.

Сякаш за да потвърди недвусмислено думите му, тунелът отново избълва огромна струя кал, която се разплиска в залата, задимя и забълбука, докато не изстина. Докато те отстъпваха, гъстата маса продължаваше да изпълва пещерата.

Пейнтър посочи към най-големия от излизащите от пещерата тунели.

— Бързо!

Втурнаха се презглава. Пейнтър водеше; Ковалски беше последен. Тунелът се спускаше надолу, все още заледен. Ханк си представи наводнението, което бе удавило скритото селище на анасазите, представи си как водата се оттича точно по този тунел и постепенно се превръща в лед.

Джордан прокара длан по ниския таван.

— Мисля, че се намираме в стара магмена тръба. Може да продължава безкрайно надолу.

— Това не е добре — каза Пейнтър. — Трябва да намерим път нагоре . Калта ще продължава да се стича надолу. Трябва да се махнем от пътя й.

— И колкото по-бързо, толкова по-добре! — извика Ковалски отзад.

Ханк погледна през рамо, но Ковалски насочи лъча си надолу. На Ханк му бе нужна секунда да забележи, че по пода се стича вода. Лапите на Кауч запляскаха в малкото поточе. Калта явно беше стигнала отвора на тунела и разтопяваше леда.

Пейнтър наложи по-бързо темпо.

След още десет минути, които им се сториха като цял час, стигнаха края на тръбата.

— О, не — изстена Ханк.

Тунелът свършваше пред отвесна скала. Пейнтър насочи лъча на фенера надолу. Не можеха дори да видят дъното на пропастта, но някъде далеч под тях шумеше вода. Отсрещната отвесна скала се издигаше на два и половина метра пред тях. Магмената тръба продължаваше и там. Сякаш някакъв могъщ бог беше взел гигантски сатър и бе разцепил земята, срязвайки тунела наполовина.

— Това е разлом — каза Пейнтър. — Ще трябва да скочим. Не е чак толкова далеч. Със засилка би трябвало да стигнем до другия тунел.

— Да не си полудял? — попита Ханк.

— Изглежда по-опасно, отколкото е в действителност.

Ковалски застана на страната на Ханк.

— Дрън-дрън. Зрението си ми е много добре.

— Мога да го направя — каза Джордан и им направи знак да се дръпнат. — Ще скоча пръв.

— Джордан… — започна Ханк.

— Нямаме избор — напомни му младежът.

Никой не се опита да възрази.

Дръпнаха се назад в тунела, за да му оставят достатъчно разстояние за засилване.

— Внимавай — каза Ханк и потупа Джордан по рамото.

Той вдигна палци към тях, затича се, като вдигаше пръски в засилващия се поток, и скочи с главата напред. Полетя като млада мускулеста скала и се приземи по корем на ледения под на тунела отсреща. Изчезна за миг, после се появи отново.

— Не е чак толкова зле — каза задъхано и на лицето му цъфна усмивка.

„Лесно му е на него…“

— Аз съм втори — каза Пейнтър. — Ковалски, щом прескоча, хвърли ми кучето.

Ковалски погледна Кауч; кучето погледна едрия мъж. Нито единият, нито другият изглеждаха щастливи от тази идея.

След малко маневриране Пейнтър се затича и скочи не по-зле от Джордан.