Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Другият е млад. Камъкът е неговият лед.

Нещо, което не е научил.

Каин се завърта на задните си крака и гледа как създанието се хлъзга покрай него, оставяйки диря от искри — и полита през ръба.

Защото не се е научило.

И никога няма да се научи.

Тъкър се отпусна на коляно, когато Каин изтича при него. Прегърна гордо кучето, което беше спасило живота им. Куршумите нямаше да спрат атаката на целенасочената стомана. Не и преди да е стигнала до тях и да ги е накълцала. И нито Тъкър, нито Лиза бяха достатъчно хитри, за да използват зачатъчните инстинкти на създанието срещу самото него, нито достатъчно пъргави, за да го прилъжат да се хвърли към смъртта си.

Каин обаче пъхна глава между краката на Тъкър — познатата молба за утеха.

— Всичко е наред, момче. Справи се чудесно.

Но опашката му си оставаше отпусната.

Тъкър знаеше, че емоционалният живот на кучетата богат и сложен като този на хората — различен, в много отношения чужд, но това не им пречеше да изживяват дълбоко света около тях.

Усети какво чувстваше Каин. Двамата се познаваха много добре, за да са им нужни сигнали с ръце и команди.

„Разкаяние и мъка“.

Каин не беше щастлив, че е пратил създанието в бездната.

— Трябваше да го направиш — каза Тъкър.

Каин го знаеше.

Но опашката му си остана клюмнала.

Едуард Блейк мразеше влакчето.

Натикан в тъмен тунел, осветен само от нарядко разположени аварийни лампи, той седеше на пейката в затворения вагон с дузина други изследователи от лабораториите и охранители. Далечният грохот на експлозията отдавна беше отминал.

Но не и пораженията.

Електричеството се беше изключило веднага и влакът също бе спрял. Един от пътниците в униформа на охранител провери километража. Бяха изминали четиринайсет и половина километра. До депото в Хижата оставаше още около един и половина.

Едуард затвори очи и разтърка слепоочията си.

— Можем да продължим пеша — предложи някой.

— Ами ако токът дойде?

— Ще внимаваме да не стъпваме върху релсите.

— Тук сме в по-голяма безопасност.

„Ох, млъквай, мътните да те вземат!“

— Тихо! — извика някой отзад, сякаш беше прочел мислите му.

„Най-сетне някой със здрав разум“.

— Чуйте! — каза същият човек.

И Едуард го чу. Тътен, който постоянно се засилваше, сякаш по тунела се носеше друг влак в обратната посока. Но докато звукът наближаваше, към него се присъедини и издайническо гъргорене.

Вода.

Едуард се изправи заедно с всички останали и отиде в задната част на вагона. Тунелът продължаваше в мрака, разкъсван от малките червени лампи на всеки петдесет метра.

Всички видяха как чудовището започва да ги поглъща една след друга в дъното на тунела. Водата се носеше към тях. Повечето запищяха. Някакъв мъж изскочи навън с намерението да надбяга стихията.

„Глупак“.

Едуард постави ръка на гърлото си и се отпусна в седалката. Не искаше да гледа. След години работа в подводна лаборатория в Дубай щеше да се удави тук, насред проклетите планини, на стотици метри над морското равнище.

Макар че не гледаше как потопът поглъща лампа след лампа, отброявайки последните секунди от живота му, продължаваше да чува как Смъртта идва за него. Двама души бяха коленичили и се молеха.

„Още по-големи глупаци“.

След всичко извършено в онази лаборатория Бог със сигурност щеше да остане глух за молбите им за спасение.

Грохотът се превърна в оглушителен рев — и водната стена се стовари върху вагона. Ударът запрати всички назад и влакът се понесе по релсите. Клатеше се диво, но се движеше.

Хората започнаха да се изправят и да се опитват да се хванат за дръжките.

Водата проникваше през цепнатините и шевовете, но вагонът се носеше през тунела като куршум в цев.

Никой не говореше, всеки се страхуваше да даде израз на надеждата си.

Дори молитвите престанаха, молещите се бяха забравили за своя Бог.

— Мазето е отпред! — извика някой през рева на разбеснелия се звяр, който ги тласкаше напред. — Виждам светлини!

Тайното депо.

Движеха се твърде бързо.

— Има ли ръчна спирачка? — извика Едуард.

Охранителят се втурна напред.

— Да!

Едуард се присъедини към него, а краят на тунела се носеше неудържимо към тях. Наистина видя светлини отпред — но те бяха от ослепителен пожар.

Охранителят забрави за спирачката и седна на пода.

Едуард също.

Мигове по-късно вагонът излетя в сърцето на пъкъла. Водата се понесе през подземния лабиринт, превръщайки се в пара. Навсякъде ревяха и съскаха пламъци. Техният малък пакет въздух беше от полза само колкото да напълни дробовете им, за да запищят — и те го направиха, докато изгаряха бавно.