Джеймс Ролинс - Кръвна линия

— Имаш очите на майка си… — едва чуто прошепна той.

Треперещи пръсти намериха нейните, може би усетили шока й.

— Опитах да те защитя, да те скрия… да те държа далеч от тях. — Очите му не се откъсваха от лицето й. — Но след като майка ти беше отведена… ми отне толкова време да те намеря. И щом те намерих, не можех да те пусна… егоистично… но да призная, че те има, щеше да означава смърт за теб. Затова те крих пред очите на Гилдията, бяхме близо един до друг, но завинаги разделени. Бях сляп, наивен за жестокостите, които ще ти бъдат причинени, за онова, което ще се иска от теб по-късно… съжалявам…

Сейчан не знаеше какво да каже. Беше се върнала в миналото, спомняше си онази нощ, скрита под леглото, онемяла от ужас, докато извличаха майка й навън.

Пръстите му стиснаха за последен път.

Сейчан се взираше в него. Невъзможно. Това беше баща й.

— Майка ти… — каза той, отворил широко очи от усилието да каже най-важното, преди да изпусне последен дъх. — Избяга… още беше жива след… не зная къде…

С тези думи той се отпусна, сякаш напускащият го живот го бе изпразнил, оставяйки само обвивката. Очите му бавно се затвориха. Последните му думи бяха странно ясни и тъжни.

— Никой баща не бива да губи дъщеря си…

И си отиде.

Грей придърпа Сейчан към себе си и я прегърна така, както тя прегръщаше баща си.

И тогава светът се разтресе, сякаш гръмовержецът Зевс внезапно беше изпаднал в ярост.

4 юли, 15,00 ч.

Планините Блу Ридж

Пейнтър се носеше във въздуха, когато светът под него експлодира.

Секунди по-рано парашутът се беше отворил, за да се превърне в платнено крило над главата му и да спре рязко падането му — после цялото плато политна нагоре към него с оглушителния бас на скрити под земята бойни глави.

Другите от екипа му висяха във въздуха от двете му страни. Монк и Ковалски се бяха насочили към позицията на Кат до пропастта. Тъкър беше няколко метра по-ниско и се плъзгаше към корниза на Лиза и водопада. Каин беше привързан с ремъци на гърдите му.

Под краката на Пейнтър всичко пропадна надолу и се пръсна, изчезвайки в някаква ревяща яма от разбити скали, огън и пара. Цели части от гората изчезваха в адското гърло. Пушек и прах полетяха нагоре и погълнаха групата му. Полуделите топли течения създадоха пълен хаос. Парашутът на Пейнтър се завъртя неудържимо и се издигна, понесен от колоната свръхнагорещен въздух.

Задавен, Пейнтър затаи дъх и закри лицето си с ръка, за да предпази очите си.

Вкопчи се във въжетата и се опита да стабилизира въртящия се парашут. Останалите не се виждаха никъде. Веднъж му се беше случвало да види подобно унищожение и разпозна действието на термобаричното оръжие. Никога обаче не бе виждал толкова мощен взрив, способен да вдигне във въздуха значително парче от земната кора.

Първоначалният поток продължи нагоре, увличайки след себе си пушека и нагорещения въздух и разкривайки изглед към продължаващото унищожение. Долу се беше отворил портал към ада — зейнала димяща дупка, бълваща огън и воняща на сяра.

Земята по краищата й не бе в по-добро състояние. Цели склонове се плъзгаха надолу, повлекли дървета и канари. Реки и потоци се изливаха в черното гърло, за да бъдат изхвърлени като облаци пара. Някъде дълбоко долу мощен поток наводни гигантската яма, като сваряваше и разбъркваше всичко в отровна супа.

Пейнтър стабилизира парашута и се завъртя. Зърна за миг изкривени стоманени греди и части от бетонни плочи, фосилизирани останки от човешка конструкция.

Останки от огромна подземна база.

Дори тези следи бавно изчезнаха в бушуващото тресавище долу. Пейнтър откъсна поглед от ямата и се огледа. Тримата други парашутисти бяха по-ниско, справяха се по-добре от него с теченията. Линията на скалата, която бе тяхната цел, беше останала непокътната, макар сега да се издигаше по-високо над димящата бездна.

— Насочвам се към Кат — докладва Монк.

— Напълвам гащите. — Това беше Ковалски.

Двамата бързо се спускаха към позицията на Кат под възможно най-остър ъгъл, все още борейки се с непредсказуемите топли течения. Ако пропуснеха ръба на скалата, щяха да полетят в зейналата паст долу.

Пейнтър се обърна и видя Тъкър и Каин, спускащи се към Лиза.

Нейният корниз също беше непокътнат — но само толкова.

Водопадът продължаваше да се излива покрай него, но вече нямаше река, която да го поеме. Десетметровата водна завеса се бе превърнала в стометров порой, изчезващ в мрака. По-нататък грамадна част от скалата се откърти като края на ледник и полетя в дълбините на ямата.