Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Грей се нуждаеше от тяхната ефективност.

— Става въпрос за една мисия — каза той. — Ще бъдете добре възнаградена.

— Съжалявам. И златото във Форт Нокс няма да е достатъчно.

Грей бе готов за подобна реакция и се беше подготвил.

— Може би не, но когато сте напуснали армията, вие сте откраднали държавна собственост.

Тъкър го изгледа и очите му се втвърдиха като диаманти. По погледа му Грей разбра, че трябва да говори предпазливо и да изиграе единствения си коз колкото може по-внимателно.

— Обучаването на военно куче струва стотици хиляди долари и безброй човекочасове работа — продължи той. Не смееше дори да погледне към Каин; не сваляше поглед от Тъкър.

— Става въпрос за моите човекочасове — мрачно отвърна Тъкър. — Аз обучих Каин и Авел. И вижте какво стана с Авел. В този случай убиецът не се казваше Каин.

Грей беше чел бруталните подробности в досиетата и предпочете да избегне това минно поле.

— И въпреки това Каин си остава държавна собственост, военен актив, опитен боен следотърсач. Приемете тази мисия и той ще остане ваш. Всичко ще бъде официално и чисто.

Тъкър изви с погнуса устни.

— Каин не е ничия собственост, командир. Не принадлежи на американското правителство. Нито на специалните части. Нито дори на мен.

— Разбирам, но офертата ни е тази.

Тъкър го изгледа дълго и настойчиво — след което внезапно се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Позата му беше недвусмислена. Не се съгласяваше, само беше склонен да го изслуша.

— Питам отново: за какво съм ви притрябвал?

— За спасителна операция.

— Къде?

— В Сомалия.

— Кой?

Грей изгледа опонента си. Подробностите, кои щеше да разкрие, бяха известни само на шепа високопоставени хора в правителството. Самият той беше шокиран, когато научи. Ако вестта стигнеше по някакъв начин до похитителите…

— Кой? — настоятелно повтори Тъкър.

Каин явно усети растящата възбуда на партньора си и тихо изръмжа в знак на подкрепа.

Грей отговори и на двамата:

— Трябва ни помощта ви за спасяването на дъщерята на президента.

1 юни, 11:55 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Сега можеше да започне и истинската работа.

Директор Пейнтър Кроу чакаше ситуационната зала в най-долното ниво на Западното крило да се изпразни. Целият процес беше внимателно дирижиран танц на властта — кой излиза пръв, кой с кого се сбогува, кой си тръгва сам или с някого другиго.

От всичко това му се завиваше свят.

Пейнтър беше прекарал цялата тричасова стратегическа сесия извън вътрешния кръг на Белия дом. Най-високопоставените служители се бяха настанили в кожени кресла около основната заседателна маса; сред тях бяха началникът на кабинета в Белия дом, съветникът по националната сигурност, шефът на Вътрешна сигурност, министърът на отбраната и неколцина други. Срещата беше закрита — без помощници, заместници и секретари, само началници. Дори денонощните дежурни нямаха достъп до залата.

Обсъжданите тайни бяха предназначени за колкото се може по-малко уши.

В началото на срещата Пейнтър беше представен като човек от АИП, което предизвика повдигане на вежди, особено на сивите вежди на министъра на отбраната. Облечен в строг костюм, директор Кроу беше най-малко с десетилетие по-млад от всеки друг; в черната му коса имаше само един бял кичур, минаващ като перо зад едното му ухо, който само подчертаваше индианския му произход.

Никой не попита защо президентът е извикал Пейнтър на тази закрита среща. Малцина изобщо знаеха за съществуването на Сигма, още по-малко за участието й в този проблем.

А президентът искаше точно това.

Така че Пейнтър седеше мълчаливо на един стол в задните редове, наблюдаваше и си водеше бележки — наум и в лаптопа.

Президентът Джеймс Т. Гант беше извикал всички на сутрешния брифинг, за да научи новините за отвлечената си двайсет и пет годишна дъщеря Аманда Гант-Бенет. Бяха минали двайсет часа от среднощната атака срещу яхтата й. Капитанът на съда беше успял да изпрати сигнал S.O.S. по радиостанцията и дори бе извадил от строя двигателите, преди нападателите да се качат на борда и да избият всички, в това число и съпруга на жената. Зловещите снимки от клането бяха показани на няколко екрана по стените.

Пейнтър изучаваше изражението на президента, докато образите се сменяха — болката в ъгълчетата на очите, стягането на челюстните мускули, пребледняло лице. Всичко изглеждаше съвсем истинско — неподправен страх на баща за изгубеното му дете.