Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Преди да се осъзнае, се озова на верандата. Спря на горното стъпало и пое дъх — дълбоко и треперливо.

— Добре ли си? — попита го Сейчан.

Той прокара пръсти през косата си.

— Ще се наложи да съм.

Тя обаче продължаваше да го гледа изпитателно, сякаш търсеше по-искрен отговор.

Преди да успее да го намери, свиренето на гуми по асфалт обяви пристигането на транспорта им. Двамата се обърнаха към черния джип, набил рязко спирачки пред къщата. Прозорецът се спусна и от купето блъвна облак дим. Последва го бръснатата глава на горила, дъвчеща угарка от пура.

— Идвате или какво? — дрезгаво им извика Ковалски.

Колкото и да го вбесяваше, Грей никога не бе изпитвал такава радост при вида на якия си сътрудник. Тръгна надолу по стъпалата, но Кени се втурна след него и му препречи пътя.

— Не можеш да заминеш сега. Аз какво да правя?

Грей посочи назад към къщата.

— Твой ред е. Какво си мислиш, че правех аз през цялото това време?

Мина покрай онемелия за миг Кени и тръгна към джипа и мотоциклета на Сейчан.

Тя вървеше до него и си сложи каската.

— Кой друг е в екипа? — попита той.

— Наредено ни е да вземем още двама. Местни хора, които вече са в района и имат уникални умения, с които могат да помогнат в мисията.

— Кои са те?

Сейчан отвърна с подобие на усмивка, докато спускаше предпазното стъкло. Мрачно развеселените й думи прозвучаха приглушено отвътре.

— Надявам се, че са ти били инжекциите против бяс?

1 юли, 18,32 ч.

Република Танзания

Тихото ръмжене го предупреди.

Вече напрегнат до краен предел, Тъкър Уейн се залепи за тухлената стена на тясната улица и се плъзна в плътната сянка на близкия вход. Преди час бе забелязал, че някой го следи и го наблюдава от разстояние. Беше успял бързо да се отърве от опашката в лабиринта от алеи и претъпкани улици на тази занемарена част на Занзибар.

Кой го беше открил?

Опря гръб в резбованата дървена врата. Смяташе да остане изгубен и неоткриваем. През последните три години се беше скитал по света, а до трийсетия му рожден ден оставаше една. Преди две седмици бе стигнал архипелага Занзибар, верига изпечени от слънцето острови покрай източното крайбрежие на Африка. Самото му име — Занзибар — сякаш говореше за друго време, за страна на мистерии и митове. Място, на което можеш да изчезнеш, да останеш незабелязан, където не се задават много въпроси.

Местните хора знаеха, че любопитството е нездравословно.

Въпреки това често се заглеждаха в него. Не защото беше бял. Древното пристанище Занзибар си оставаше кръстопът за хора от всеки цвят и раса. А и след цяла година пътуване из Африка кожата му бе почерняла като на местните търговци, предлагащи стоките си на пазарите за подправки в стария Каменен град. И определено правеше впечатление с високата си мускулеста фигура — имаше телосложението повече на защитник, отколкото на нападател — макар че не точно външният му вид, колкото твърдият му поглед караха любопитните бързо да се извръщат.

Онова, което привличаше най-много вниманието към него, беше нещо друго — по-скоро някой друг. Каин се притискаше в бедрото му — не издаваше звук, но беше настръхнал. Тъкър постави длан върху кучето си — не за да го успокои, а за да даде знак на партньора си, ако стане необходимо. Защото те бяха точно това. Партньори. Каин беше като негово продължение, като самостоятелна част от самия него.

Макар да приличаше на яка и компактна немска овчарка, Каин бе всъщност белгийско куче, известно като малиноа. Козината му беше черна и жълто-кафява, но предимно черна, също като тъмните му очи. Тъкър усети как мускулите на кучето се напрягат под дланта му.

От близкия ъгъл панически изхвърча хилава фигура. В бързината човекът се блъсна в отсрещната стена и се втурна по улицата, като често се озърташе през рамо. Тъкър впери поглед в него, преценявайки евентуалните опасности.

„В началото на двайсетте, може би по-млад, азиатско-индийски мелез, изпълнени с ужас очи, мършави крайници и лице — от пристрастяване или недохранване?“

Беглецът притискаше десния си хълбок, но не можеше да спре алената струя, просмукваща се през бялата му риза. Миризмата на кръв явно беше възбудила Каин заедно с вида на панически бягащи боси крака.

Тъкър понечи да излезе от входа и да се притече на помощ на младежа, но натискът в бедрото му се засили и го накара да остане на място.

Миг по-късно стана ясна и причината за предупреждението. От същия ъгъл изскочиха трима едри мъже африканци, с племенни татуировки по лицата. Бяха въоръжени с мачете и покриха двете страни на пустата улица с явното умение на опитни ловци.