Джеймс Ролинс - Кръвна линия

— Какво искате от мен? — попита тя и го изгледа твърдо. Неочаквано изпита задоволство, че на борда няма документи, които да разкриват истинската й самоличност. — Аз съм никоя.

Британецът извърна очи пред стоманената й решимост — но не от срам или съжаление.

— Не искаме вас . — Загледа се в корема й. — А вашето бебе.

Такома Парк, Мериленд

Подпрял торбата с покупки на хълбока си, Грей отвори задната мрежеста врата на къщата. Първо усети миризмата на печен пай с канела. На връщане от фитнеса беше получил есемес от Кени да вземе френски ванилов сладолед и още някои неща за вечерята — първата семейна вечеря след трагичната загуба на майка им.

Поглед към печката разкри голяма тенджера с врящ сос болонезе; до мивката се изцеждаха сварени спагети. Съскането насочи вниманието му обратно към тенджерата. Едва сега Грей забеляза, че сосът ври с пълна сила. Беше забравен, преливаше през ръба и се стичаше по тенджерата към газовия котлон.

Нещо не беше наред.

Мисълта му се потвърди от гръмогласен рев от съседната стая.

— Къде са ми ключовете!

Грей бързо остави покупките на плота, изключи котлона и тръгна към дневната.

— Някой краде колата ми!

Грей мина през трапезарията и продължи към врявата в дневната. Тапицираните мебели бяха подредени около централната каменна камина, която в момента бе студена и тъмна. Баща му приличаше на скелет в креслото до панорамния прозорец. Навремето го изпълваше цялото и доминираше в помещението. А сега се беше превърнал в крехка сянка на самия себе си.

Въпреки това си оставаше силен. Опита се да се надигне, но Кени го задържа за раменете. Помагаше му дребна жена с прошарена кестенява коса, облечена в синя престилка. Тя се беше отпуснала на коляно, държеше баща му за ръката и го увещаваше да се успокои.

Мери Бенинг беше сестра в психиатричното отделение на болницата. По време на престоя си там баща му беше започнал да я харесва. Грей успя да я наеме като нощна сестра у дома, за да бъде наблизо, когато старият му създава проблеми. Планът беше Кени да го наглежда през деня, докато Грей и Мери успеят да изберат и наемат дневна сестра за денонощни смени. Щеше да бъде скъпо, но директор Кроу бе уредил адекватна компенсация — нещо като кръвен данък, който да покрие разходите и да позволи бащата на Грей да остане в собствения си дом.

— Хариет! Пусни ме! — изтръгна баща му ръката си от Мери и едва не халоса Кени по носа с лакът.

Сестрата сложи длан на коляното му и го стисна успокояващо.

— Джак, аз съм. Мери.

Погледите им се срещнаха и на лицето му се изписа объркване, след което спомените се върнаха и чертите му се отпуснаха.

Мери погледна към Грей.

— Баща ти те забеляза да пристигаш с покупките. Видя колата. Просто малко се уплаши и обърка. Ще му мине.

Кени се изправи. Изглеждаше поразен. Досега не беше виждал татко си в подобно състояние. Потресен, той се дръпна настрани.

Движението привлече вниманието на баща му. Той се ококори.

— Кени, какво правиш тук?

Кени не знаеше какво да каже. Още беше зашеметен от швейцарското сирене, в което се бе превърнала паметта на баща му.

Мери го спаси — без да крие истината, а просто с потупване по коляното.

— Джак, той беше тук през целия ден.

Баща му изгледа питащо лицата им, после се отпусна назад в креслото.

— О, вярно бе, точно така… Помня…

Но помнеше ли наистина? Или просто се съгласяваше, опитвайки се да се преструва на нормален?

Кени погледна към Грей. Очите му бяха изцъклени от шока.

„Добре дошъл в моя свят“.

— По-добре да видя какво става с вечерята — каза Мери, като се изправяше и изтупваше коляното си.

— А аз ще ида да си разопаковам нещата — добави Кени, мъчейки се да се спаси от дневната.

— Добра идея. И вземи се измий — нареди баща му с ехо от някогашния си заплашителен тон. — Стаята ти е горе…

— Не съм забравил къде е — прекъсна го Кени, без да се замисля за грубостта на подобен отговор към човек, който страда от Алцхаймер.

Татко му обаче само кимна удовлетворено.

Чак когато Кени се дръпна, старият сякаш най-сетне забеляза Грей. Обърканото изражение изчезна, за да се смени с предишния гняв. Нужни му бяха почти две седмици, за да може най-сетне да приеме и да запомни смъртта на жена си, така че за него раната беше все още прясна. Знаеше и причината за тази загуба. Това никога не забравяше. През изминалите седмици имаше много лоши дни, но какво можеха да направят и двамата? Никакви думи не можеха да я върнат.