Джеймс Ролинс: Кръвна линия

Видя собственото си отражение в огледалото, докато вкарваше стария форд в гаража. Макар двамата братя да бяха наследили червендалестото лице и тъмната коса на баща си, Грей ходеше късо подстриган, а Кени бе вързал косата си на къса опашка, неподходящо младежка дори за човек, който още няма трийсет. На всичкото отгоре носеше къси дочени панталони и широка тениска с емблемата на някаква фирма за сърфинг. Кени беше софтуерен инженер в компания в Пало Алто и явно това беше неговата версия на делово облекло.

Грей слезе от колата, като се мъчеше с все сили да потисне раздразнението си от брат си. През целия път насам Кени не беше отлепил мобилния си телефон от ухото си и говореше по работа с другия бряг. Двамата си бяха разменили само няколко думи и Грей се бе озовал в ролята на шофьор.

„Все едно аз нямам работа за вършене“.

През последния месец беше загърбил личния си живот, за да се справи с последствията от смъртта на майка си и бавното угасващия ум на баща си. Кени бе дошъл за погребението и обеща да остане една седмица, за да му помогне да сложи нещата в някакво подобие на ред, но след два дни неотложна работа го накара да отлети в другия край на страната и целият товар легна на раменете на Грей. В известен смисъл щеше да е по-лесно, ако Кени изобщо не си беше направил труда да идва. Беше оставил след себе си куп разпилени застрахователни полици и заверени документи, с които трябваше да се оправя брат му.

Днес това се промени.

След дълъг и разгорещен разговор Кени се беше съгласил да се включи в критичния момент. Баща им страдаше от прогресиращ Алцхаймер и внезапната смърт на жена му го запрати надолу по спиралата. Беше прекарал последните три седмици в клиника за душевноболни, но снощи се бе прибрал у дома. И покрай преместването му Грей се нуждаеше от допълнителен чифт ръце. Кени беше натрупал достатъчно отпуски, за да може да дойде за цели две седмици. И Грей смяташе да го задържи през цялото време тук.

Той самият си беше взел един месец отпуск и трябваше да се яви в квартирата на Сигма след седмица. Преди това му трябваха няколко свободни дни, за да приведе собствената си къща в ред. Точно тук беше ролята на Кени.

Брат му измъкна багажа си от багажника на кабриолета, затръшна капака, но задържа ръката си върху хромирания калник.

— Ами колата на татко? Можем да продадем и нея. Не ми се вярва да е в състояние да шофира.

Грей прибра ключовете в джоба си. Класическият „Тъндърбърд“ — гарвановочерен, с червен кожен салон — беше гордостта и радостта на баща му. Беше положил страшни усилия да го реставрира — бе успял да му намери нов карбуратор „Холи“, помпа за впръскване на гориво и електроинсталация.

— Колата остава — каза Грей. — Според невролога на татко най-важното е привичната му обстановка да се поддържа колкото се може по-стабилна, да се запази познатата рутина. И дори да не може да кара колата, най-малкото ще има с какво да се занимава.

Грей тръгна към вратата, преди Кени да е измислил какво друго от нещата на баща им да предложи за продан. Не си направи труда да му помогне за багажа. Самият той имаше достатъчно товар за мъкнене напоследък.

Кени обаче не беше приключил.

— Щом трябва да поддържаме всичко по стария начин и да се преструваме, че нищо не се е променило, тогава какво правя тук аз?

Грей рязко се завъртя към него. Сви юмрук и за малко да го вкара в действие.

— Защото си оставаш негов син. И е крайно време да се държиш като такъв.

Кени го зяпна. Гневът гореше в очите на брат му, с което Грей заприличваше още повече на баща им. Беше виждал тази ярост твърде често у стария, особено напоследък — войнственост, родена от деменцията и страха. Не че гневът беше нещо ново. Баща му открай време си беше труден човек, бивш петролен работник в Тексас, докато една производствена авария не бе отнела по-голямата част от левия му крак и цялата му гордост, превръщайки работника в домакиня. Отглеждането на две момчета, докато половинката му ходеше на работа, беше тежка задача за него. За да компенсира, управляваше домакинството като казарма за новобранци. А Грей, който беше инат като баща си и роден бунтар, винаги се опитваше да постигне повече от възможното. Докато накрая, на осемнайсетгодишна възраст, просто си беше събрал нещата и бе постъпил в армията.

Накрая майка му изигра ролята на пословичното семейно лепило и успя да ги събере отново заедно.

А ето че вече я нямаше.

Какво щяха да правят без нея?