Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

— Да, следвал съм там. В „Хаус“ 60 60 Букв. Къща (англ.). — Б.пр. .

— В къща ли? Това пък какво е? — попита Харви.

— Така наричаме колежа „Крайст Чърч“.

— Никога няма да запомня всички тия колежи в Оксфорд.

— Трудничко си е, господине.

— Стига с това господине . Викай ми Харви. Та както ви разправях, срещнахме се в „Кларъндън“ и ония приятелчета съвсем си глътнаха езиците, взеха да пелтечат, добре че беше онова грохнало старче, обзалагам се, че е прехвърлил деветдесетте. Голата истина си е, че тия хора не знаят как да си поискат пари от милионер, затова ги извадих от затруднението и взех нещата в свои ръце. Цял ден ги бях слушал как превъзнасят ненагледния си Оксфорд, затова реших да им запуша устата и им драснах чек за четвърт милион в зелено.

— Много щедро сте постъпили, Харви.

— Ако дядката ми беше поискал половин милион, щях да му го дам. Джеймс, виждаш ми се бледичък. Да не ти е зле?

— Извинявайте. Не, добре съм. Просто ми стана интересно, толкова сладкодумно разказвате за Оксфорд.

В разговора се включи и Ан.

— Споразумял си се, татко, със заместник-ректора да не разгласяваш дарението, дал си обет за мълчание и трябва да обещаеш никога повече да не говориш за това.

— Мисля да си облека за пръв път тогата през есента, на откриването на библиотека „Меткаф“ в Харвардския университет.

— Не, господине, не бива да го правите — изпелтечи прекалено припряно Джеймс. — Можете да обличате тогата само за тържествата в Оксфорд.

— Колко жалко! Но такива сте си вие, англичаните, държите много на етикета. Та покрай това се сетих, че трябва да обсъдим сватбата. Предполагам, ще предпочетете да живеете в Англия.

— Да, татко, но всяка година ще ви идваме на гости, а докато ти караш отпуска си в Европа, можеш да отсядаш у нас.

Сервитьорите разчистиха за пореден път масата и се появиха с любимите ягоди на Харви. Ан се опита да насочи разговора към семейни теми и да попречи на баща си да се впусне отново да разказва какво е вършил през последните два месеца, докато Джеймс правеше точно обратното — насърчаваше го.

— Кафе, ликьор?

— Не, благодаря — отвърна Харви. — Само сметката. Мисля, Розали, да се почерпим в апартамента ми в „Кларидж“. Искам да ви покажа нещо: малка изненада.

— Изгарям от нетърпение да я видя, татко. Обичам изненадите. А ти, Джеймс?

— И аз ги обичам, но за днес ми стигат.

Джеймс отиде да закара алфа ромеото в гаража на хотела и остави Ан за малко насаме с баща й. Хванати под ръка, двамата тръгнаха бавно по Кързън стрийт.

— Нали е прекрасен, татко?

— Да, голям симпатяга. Е, в началото беше доста вързан, но после се поободри. Божичко, дъщеря ми ще става английска благородничка! Майка ти ще си умре от щастие, а аз съм доволен, че най-после сложихме край на глупавата ни сръдня.

— О, тате, ти направи много, за да си изгладим отношенията.

— Така ли? — изненада се Харви.

— Ами да! Последните няколко седмици имах възможност да премисля нещата. Казвай сега, каква е малката ти изненада?

— Имай търпение, миличка! Ще видиш. Това ти е сватбеният подарък.

Джеймс ги настигна пред входа на хотела. От изражението на Ан разбра, че Харви е дал бащиното си одобрение.

— Добър вечер, господине! Добър вечер, милорд!

— Здравей, Албърт. Ще поръчаш ли от мое име кафе и бутилка „Реми Мартен“. Нека ги качат в стаята.

— Веднага, господине.

Джеймс попадаше за пръв път в кралския апартамент. От малкия вестибюл се влизаше в спалнята отдясно и в дневната, която се падаше вляво. Харви ги поведе направо към дневната.

— Сега, деца, ще видите сватбения си подарък!

Отвори с размах вратата: точно срещу тях, на стената в дъното висеше картината на Ван Гог. Двамата я погледнаха и съвсем онемяха.

— И аз, като я видях, се почувствах по същия начин — шашнах се — съобщи Харви.

— Татко! — успя да пророни Ан, след като преглътна. — Ван Гог! Но ти открай време си мечтаеше да имаш негова картина. Не мога да те лиша от удоволствието да я притежаваш, пък и къде да я държа? Опасно си е — за разлика от теб ние не разполагаме със засилена охрана — изпелтечи младата жена. — Не можем да допуснем да жертваш гордостта на своята колекция, нали, Джеймс?

— То се знае! В никакъв случай не можем да го допуснем — натърти, до немай-къде разчувстван, той. — Сложа ли в къщата си такава картина, няма да имам и миг спокойствие.

— Дръж я в Бостън, татко, в обстановка, достойна за нея.

— Мислех, че все пак ще оцениш щедростта ми, Розали.