Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

— Дали да не седнем да вечеряме?

Без да чака отговор, Харви отиде в съседното помещение.

— Розали Меткаф — изшушука ядосан Джеймс, — дължиш ми обяснение!

Ан го целуна лекичко по бузата.

— Ти си първият човек, дал ми възможност да разгромя баща си по всички фронтове. Толкова ли не можеш да ми простиш?… Наистина те обичам…

— Ей, вие, двамата, идвайте де! Да си помисли човек, че се виждате за пръв път.

Ан и Джеймс отидоха при Харви и седнаха на масата. При вида на коктейла от скариди Джеймс се поразвесели и се сети как Стивън се е притеснил, задето може би е преиграл на вечерята, която е дал на Харви в „Модлин“.

— Е, Джеймс! Доколкото разбрах, вие с Ан вече сте определили деня на сватбата.

— Да, господине, стига да одобрявате и вие.

— То оставаше да не одобрявам! След като спечелих конните надбягвания на хиподрума „Аскот“, таях надежди Розали да се венчае за принц Чарлс, но съм доволен и ако граф вземе за жена единствената ми щерка.

И двамата се засмяха, въпреки че не им се стори особено смешно.

— Жалко, Розали, че тази година не дойде в Уимбълдън. Представяш ли си, отидох на турнира за жени в компанията на някакъв скучен изкуфял банкер от Швейцария!

Ан се спогледа с Джеймс и се подсмихна.

Келнерите разчистиха масата и дотикаха количка, върху която се мъдреше печено агънце. Харви го огледа заинтригуван.

— И все пак, скъпа — продължи да дърдори като навит той, — беше много мило от твоя страна да ми звъннеш в Монте Карло. Наистина си мислех, че няма да прескоча трапа. Направо няма да повярваш, Джеймс. Извадиха ми от корема жлъчен камък колкото бейзболна топка, представяш ли си! Добре че ме оперира един от най-великите хирурзи в света — Уайли Баркър, лекува и президента. Спаси ми човекът живота. — Харви издърпа припряно ризата си от панталона и показа върху увисналото си шкембе десетсантиметровия белег. — Какво ще кажеш, а?

— Забележително.

— Престани, татко. Седнали сме да вечеряме.

— Стига си се притеснявала де. Джеймс надали вижда за пръв път мъжки корем.

„Да, точно този наистина не го виждам за пръв път“ — помисли младежът.

Харви напъха долния край на ризата в колана на панталоните си и продължи:

— Та много ме трогна, когато ми се обади. — Той се наведе и я потупа по ръката. — И аз бях послушен. Последвах съвета ти и задържах доктор Баркър още една седмица — да не би да се получат усложнения. Но тия доктори са големи скъпчии, така да знаеш, и…

Джеймс бутна чашата с червеното вино. Върху покривката остана петно.

— Извинявайте.

— Добре ли си, Джеймс?

— Да, добре съм, господине.

Той погледна възмутен Ан. Харви продължи да похапва невъзмутимо.

— Донесете нова покривка и още вино за лорд Бригсби.

След като сервитьорът отвори друга бутилка бордо, Джеймс реши, че е негов ред да се позабавлява. Ан вече три месеца го взимаше на подбив. Защо и той да не я подразни, ако баща й му даде тази възможност? Харви продължаваше да си бъбри.

— Ти, Джеймс, падаш ли си по конните надбягвания?

— Да, драги ми господине, и бях възхитен от победата ви на „Аскот“, при това не само по причините, за които си мислите вие.

В суматохата, докато келнерите сменяха покривката върху масата, Ан изшушука тихичко:

— Не ми се прави на голям хитрец, скъпи… той не е чак толкова загубен, колкото ти се струва.

— Е, какво ще кажеш за нея?

— За кого?

— Как за кого, за Розали!

— Великолепна е. Заложих по пет лири стерлинги — и ако победи, и ако загуби.

— Да, за мен това бе голяма победа, жалко, че я изтърва, Розали, щеше да се запознаеш и с кралицата и с един много симпатичен човек от Оксфордския университет — професор Портър.

— Професор Портър ли? — повтори Джеймс и забучи нос в чашата с виното.

— Точно така, професор Портър. Познаваш ли го, Джеймс?

— Не, не го познавам, господине, но доколкото си спомням, е удостоен с Нобелова награда.

— Точно така, удостоен е и се погрижи да си прекарам чудесно в Оксфорд. Беше ми толкова забавно, че накрая направих дарение на университета — чек за четвърт милион долара, с които да се провеждат изследвания. Професорът сигурно е останал доволен.

— Знаеш, татко, че не бива да казваш на никого за дарението.

— Знам, знам, но Джеймс вече е член на семейството.

— А защо не бива да казвате, господине?

— О, тя е дълга и широка, Джеймс, но за мен беше голяма чест. Разбираш, че това е строго поверително, на теб обаче ще кажа, че професор Портър ми уреди да съм сред гостите на годишния празник на Оксфордския университет. Обядвах в „Ол Соулс“ заедно с господин Хари Макмилън, уважавания ви бивш министър-председател, после бях и на градинското увеселение, а след това се срещнах със заместник-ректора в личния му кабинет, дойдоха и финансовият директор на университета, и главният секретар. Ти, Джеймс, бил ли си в Оксфорд?