Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

— Божичко, Ан! — възкликна и стрелна с очи часовника. — Шест и половина. Ужас! Трябва да тръгвам незабавно. В осем имам среща с Ан. Ще се видим следващия понеделник за вечерята у Стивън. Дотогава ще се опитам да подготвя плана.

Той изскочи като попарен от стаята.

— Джеймс!

Върна се и проточи глава през открехнатата врата.

— Беше върхът! — викнаха в един глас останалите.

Ухили се, изтича надолу по стълбите, метна се на алфа ромеото, за което вече се надяваше, че ще му позволят да задържи, и подкара като обезумял към Лондон.

Стигна от Оксфорд до Кингс Роуд за петдесет и девет минути. Сега не беше както в студентските му години, бяха прокарали магистрала и се стигаше бързо. А едно време се пътуваше час и половина — два през Най Уикъм или Хенли.

А Джеймс бързаше толкова, защото срещата му с Ан беше изключително важна и той не биваше да закъснява при никакви обстоятелства: тази вечер щеше да се запознае с баща й. Единственото, което знаеше за него, бе, че бил високопоставен служител в дипломатическия корпус във Вашингтон. Дипломатите бяха свикнали на точност. Джеймс беше решен да прави, да струва, но да остави добро впечатление, особено след успешното посещение на Ан в Татуел Хол. Графът толкова я бе харесал, че два дни не се беше отделял от нея. Дори бяха уточнили кога ще е сватбата, сега оставаше и родителите на Ан да одобрят датата.

Джеймс си взе набързо студен душ и махна целия грим по себе си, при което се подмлади с шейсет години. Бяха се разбрали с Ан да се видят преди вечерята и да пийнат нещо в „Лез Амбасадор“ в Мейфеър и докато обличаше смокинга, Джеймс се запита дали ще успее да стигне от Кингс Роуд до Хайд Парк Корнър само за дванайсет минути. Пак трябваше да прояви уменията, с които беше блеснал в Монте Карло. Скочи в автомобила, бързо превключи на скорост, профуча по Слоун Скуеър, мина през Итън Скуеър, после покрай болница „Сейнт Джордж“, заобиколи Хайд Парк Корнър, излезе на Парк Лейн и пристигна точно в осем без две минути.

— Добър вечер, милорд — поздрави го господин Милс, собственикът на клуба.

— Добър вечер. Ще вечерям с госпожица Съмъртън и в бързането паркирах неправилно. Ще имате ли грижата да преместите автомобила? — попита Джеймс и пусна ключовете и банкнота от една лира стерлинга в ръката в бяла ръкавица на портиера.

— С удоволствие, милорд. Отведете лорд Бригсби в залата за почетни гости.

Джеймс последва главния портиер нагоре по застланото в червено стълбище и влезе в малката зала в стил английски ампир, където масата беше подредена за трима. Чу в съседното помещение гласа на Ан. Тя дойде и в тъмнозелената рокля му се стори по-красива от всякога.

— Здравей, скъпи! Ела да те запозная с татко.

Джеймс отиде заедно с нея в съседното помещение.

— Това, татко, е Джеймс. Запознай се, Джеймс, с баща ми.

Той се изчерви, сетне пребледня като платно и накрая позеленя.

— Драго ми е, моето момче! Розали ми е разказвала толкова много за теб, че вече не ме свърташе да се запознаем.

— Викай ми Харви.

Джеймс стоеше като истукан — беше изгубил ума и дума. Ан побърза да наруши мълчанието.

— Ще пийнеш ли уиски, Джеймс?

Той едвам си възвърна дар словото.

— Благодаря.

— Искам да знам всичко за теб, млади момко — продължи Харви, — с какво се занимаваш и защо през последните седмици почти не видях дъщеря си, макар че, струва ми се, съм наясно с отговора.

Джеймс изгълта на един дъх уискито, а Ан побърза да напълни отново чашата му.

— Почти не си видял дъщеря си, понеже постоянно съм на снимки и не се свъртам в Лондон — рече тя.

— Знам, Розали…

— Джеймс ме познава като Ан, татко.

— Кръстили сме те Розали. На нас с майка ти името ни харесва, не виждам защо да не харесва и на теб.

— Де се е чуло и видяло, татко, европейски топмодел да се казва Розали Меткаф? Всички приятели ме познават като Ан Съмъртън.

— Ти как мислиш, Джеймс?

— Вече си мисля, че изобщо не я познавам — отвърна той, малко по малко се окопитваше.

Харви очевидно не подозираше нищо. Не беше видял в лице Джеймс нито в галерията, нито в Монте Карло или на хиподрума „Аскот“, а днес в Оксфорд младежът се бе дегизирал и гримирал така, че изглеждаше най-малко на деветдесет години. На Джеймс вече му се струваше, че му се е разминало и Харви няма да го познае. Но как щеше да обясни в понеделник на останалите от четворката, че с последния — неговия план трябва да измамят не друг, а бъдещия му тъст?