Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

— То оставаше да не я оценя, татко. Но не мога да поема такава отговорност. Освен това мама също трябва да има възможност да се наслаждава на картината. Пък ако толкова държиш, можеш да я завещаеш на нас с Джеймс.

— Чудесно си се сетила, Розали, браво на теб. Така и ти, и аз ще й се радваме. Но сега трябва да измисля друг сватбен подарък. Розали успя да ме размекне и да ме убеди, Джеймс, а това не е ставало от двайсет и четири години.

— Я не си криви душата, татко, напоследък ми се е случвало два-три пъти, мисля да го направя още веднъж.

Без да й обръща внимание, Харви продължи да дърдори:

— Точно така, ще ви подаря трофея от конните надбягвания — оповести той и посочи великолепната бронзова скулптура на жребец и на жокей с жокейско кепе, обсипано с диаманти. — Надбягванията на хиподрума „Аскот“ са толкова важни, че всяка година връчват на победителя нова статуетка, значи трофеят си е мой за цял живот.

Джеймс беше благодарен, че ако не друго, фигурката поне е истинска.

Донесоха кафето и коняка и тримата седнаха да обсъдят подробностите около сватбата.

— И така, Розали, другата седмица трябва да дойдеш в Линкълн и да помогнеш на майка си с подготовката, инак тя ще вземе да си глътне езика от притеснение и да оплеска всичко. А ти, Джеймс, трябва да ми кажеш колко души ще поканиш, за да им запазя стаи в „Риц“. Венчавката ще се състои в черквата „Тринити“ на Копли Скуеър, след това ще вдигнем сватба у дома в Линкълн, ще си направим истинско английско увеселение. Така става ли, Джеймс?

— Звучи ми чудесно. Вие, Харви, сте много организиран човек.

— От малък съм си такъв, Джеймс. Установил съм, че това винаги се възнаграждава. И така, уточнете с Розали всичко до другата седмица, преди тя да се прибере у дома. Колкото до мен, не съм сигурен дали знаете, но утре се връщам в Щатите.

„Страница 38-а от синята папка“ — помисли си Джеймс.

Двамата с Ан останаха при Харви още час, през който обсъждаха сватбата, после, малко преди полунощ, се наканиха да си тръгват.

— Утре сутрин ще дойда да те изпратя, татко.

— Лека нощ, господине.

Джеймс се ръкува и излезе.

— Казах ли ти, че е страхотен!

— Да, много приятен младеж, майка ти ще се радва.

Докато слизаха с асансьора, Джеймс не каза и дума на Ан: с тях в кабината пътуваха още двама мъже, които също мълчаха, докато стигнат партера. Но още щом се качиха в автомобила, Джеймс сграбчи младата жена за яката, метна я върху коленете си и я шляпна толкова силно, че тя не знаеше дали да плаче, или да се смее.

— Ама защо?

— Да не би след сватбата да забравиш кой е глава на семейството.

— Ах ти, говедо такова, да се отнасяш така с жените! Само исках да ти помогна.

Джеймс подкара като обезумял към жилището на Ан.

— Защо ми надрънка всички тези небивалици? „Родителите ми живеят във Вашингтон, баща ми е дипломат“ — изимитира я той.

— Знам, знам, скъпи, но трябваше да измисля нещо, след като разбрах кого сте взели на мушка.

— И какво ще кажа сега на другите?

— Нищо. Ще ги поканиш на сватбата, ще им обясниш, че майка ми е американка, затова се женим в Бостън. Изгарям от любопитство да видя физиономиите им, когато разберат кой ти е тъст. Така и така трябва да измислиш някакъв план, не можеш да подведеш приятелите си.

— Но обстоятелствата се промениха.

— Не, не са се променили. Защо да увъртаме: всички те успяха, само ти се провали, затова се постарай, преди да заминеш за Америка, да измислиш нещичко.

— Сега вече е ясно като бял ден, че без твоята помощ е нямало да успеем.

— Няма такова нещо, скъпи. С какво съм помогнала аз на Жан-Пиер? Само добавих някои подробности — колкото за цвят… Обещаваш ли, че никога вече няма да ме шляпаш?

— Не, не обещавам, особено като се сетя за оная картина, но сега, скъпа…

— Ти, Джеймс, си сексуален маниак.

— Знам, скъпа. Как иначе според теб ние в рода Бригсби вече няколко поколения наред създаваме цели пълчища малки лордчета?

Рано на другата сутрин Ан се раздели с Джеймс, за да прекара известно време с баща си, после двамата го изпратиха и той си замина за Бостън с обедния самолет. В автомобила, на връщане от летището Ан не се стърпя и попита Джеймс какво е решил да каже на останалите. Не се беше и надявала да получи друг отговор, освен:

— Почакай и ще видиш. Няма да допусна да го променяш зад гърба ми. Добре че още в понеделник си заминаваш за Америка.

В понеделник на Джеймс му се струваше, че ще полудее — толкова натоварен беше денят. Първо отиде да изпрати на летището Ан, която сутринта си заминаваше с полета на „Ти Дъбъл Ю Ей“ за Бостън, после цял ден се готви за вечерта, когато щеше да се срещне с останалите от четворката. Всеки от тях бе осъществил своя план, сега очакваха да чуят какво ще предложи Джеймс. Откакто знаеше, че жертвата ще му става тъст, му беше дваж по-трудно, но Ан беше права: той не можеше да се оправдава с това. Беше длъжен да измисли нещо, с което да отмъкне на Харви още четвърт милион долара. Призляваше му при мисълта, че е могъл да го стори с едно-едничко изречение още в Оксфорд. Но не смяташе да споделя това с другите от четворката.