Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

„Блестящ е — помисли си Стивън. — И Лорънс Оливие нямаше да се справи по-добре.“

— Не се притеснявайте — рече Харви, после седна и написа чека. — Имате думата ми, няма да кажа на никого.

Никой не му повярва. Сред възцарилото се мълчание Харви се изправи и връчи чека на Джеймс.

— Не на мен, господине — отсече Джеймс и го вледени с втренчени очи.

Другите се спогледаха стъписани.

— На заместник-ректора.

— Ама разбира се — изпелтечи Харви. — Извинявайте, уважаеми господине.

— Благодаря — рече Робин и взе с разтреперана ръка чека. — Много щедро дарение! Можете да бъдете сигурен, че ще го използваме по предназначение.

На вратата се почука силно. Ужасени, всички започнаха да се озъртат, само Джеймс запази спокойствие — вече беше готов на всякакви подвизи. Оказа се, че е шофьорът на Харви. Джеймс открай време не харесваше просташката бяла униформа и бялата фуражка.

— А, господин Мелър, много ни е оправен и точен — поясни Харви. — Господа, обзалагам се, че е следил всяка наша стъпка днес.

Четиримата замръзнаха, но шофьорът явно не бе стигнал покрай видяното до някакви зловещи заключения.

— Автомобилът ви чака, господине. Държахте точно в седем да бъдете в хотел „Кларидж“, за да се подготвите за вечерята.

— Млади момко! — провикна се отново Джеймс.

— Да, господине — трепна шофьорът.

— Толкова ли не виждаш, че стоиш пред заместник-ректора на университета?

— Не го забелязах, господине. Извинявайте.

— Махни си незабавно фуражката!

— Слушам, господине.

Свалил шапка, шофьорът се върна, ругаейки едва чуто, при колата.

— Неприятно ми е, господин заместник-ректор, че трябва да ви напусна, но както чухте, имам среща…

— Ама не се притеснявайте, знаем, че сте зает човек. Разрешете още веднъж да ви благодаря официално за прещедрото дарение, то ще помогне на мнозина, които го заслужават.

— Пожелаваме ви да се приберете здрав и невредим в Щатите и да си спомняте за нас със същите топли чувства, с които ще ви споменаваме и ние — допълни Жан-Пиер.

Харви се насочи към вратата.

— Нека се сбогуваме тук, драги ми господине — провикна се подире му Джеймс. — Докато сляза по проклетите стъпала, ще минат двайсет минути. Свестен човек си, стана ми много симпатичен и прояви нечувана щедрост.

— За нищо — рече великодушно Харви.

„За теб може да е нищо, но за нас е всичко“ — помисли Джеймс.

Стивън, Робин и Жан-Пиер изпратиха Харви от „Кларъндън“ до чакащия ролс-ройс.

— Да ви призная, професоре, не му разбрах всичко на нашия възрастен приятел — сподели Харви и намести смутен тежката тога върху раменете си.

— Да, изкуфял е и недочува, но има голямо сърце. Искаше да ви каже, че в университета не бива да се разчува за дарението, въпреки че управата ще бъде надлежно известена за истината. Ако се вдигне шумотевица и се разбере за сумата, която сте ни предоставили, на годишните празници на Оксфордския университет ще започнат да се мъкнат разни навлеци с никакъв принос за просветата и да драпат за почетни степени.

— Така си е, влизам ви в положението. Ще мълча като гроб — зарече се Харви. — Благодаря ви, Род, за невероятния ден, и пожелавам на всички ви късмет. Жалко, че нашият приятел Уайли Баркър не беше с нас, за да се позабавляваме заедно.

Робин пламна като домат.

Харви се качи на ролс-ройса и замаха възторжено на тримата, които изпроводиха с поглед автомобила, плъзнал се леко по улицата, за да отпраши към Лондон.

Три на нула за тях. Бяха успели с третия план. Оставаше им да осъществят още един.

— Джеймс беше неотразим — каза Жан-Пиер. — Когато влезе, направо не го познах.

— Така си е — съгласи се Робин. — Хайде да идем и да го спасим. Все пак си е героят на деня.

И тримата се втурнаха нагоре по стълбите, забравили, че изглеждат някъде между петдесетте и шейсетте, и нахълтаха в кабинета на заместник-ректора, за да поздравят Джеймс, който, притихнал, се беше проснал насред стаята — да си рече човек, че е предал богу дух.

Час по-късно в „Модлин“, с помощта на Робин и на две двойни уискита Джеймс си възвърна обичайното добро здраве.

— Беше невероятен — похвали го Стивън, — тъкмо вече се бях отчаял, че няма да се получи нищо.

— Де да можехме да те заснемем! Щеше да получиш наградата на Академията за киноизкуство — включи се и Робин. — След такова изпълнение баща ти на всяка цена трябва да те пусне на сцената.

Джеймс беше много щастлив — за пръв път от три месеца и той можеше да се погрее на огъня на славата. Изгаряше от нетърпение да разкаже всичко от игла до конец на Ан.