Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

— Защо не ги пробвате, господин Меткаф? Я да видим как ще изглеждате като учен и университетски преподавател?

Магазинерът бе доста стъписан — точно сега ли шефът му, господин Винъбълс, бе намерил да обядва!

— Заповядайте в пробната.

Харви се скри. Стивън побърза да излезе от магазина.

— Чуваш ли ме, Джеймс? Да го вземат мътните! За бога, Джеймс, отговори!

— По-спокойно, мой човек! Забавлявам се страхотно с тая циркаджийска тога, пък и срещата ни е чак след седемнайсет минути.

— Отлага се.

— Как така се отлага?

— Ами така. Предай и на Жан-Пиер. Идете възможно най-бързо и двамата при Робин. Той ще ви обясни какъв е новият план.

— И таз добра, нов план! Всичко наред ли е, Стивън?

— Да. Надхвърли най-дръзките ми очаквания.

Стивън изключи радиостанцията и се върна на бегом в магазина.

Харви се появи отново, предрешен като доктор по литература: Стивън отдавна не беше виждал по-смехотворна гледка.

— Изглеждате неотразимо.

— По колко са тогите?

— Мисля, че струват към сто лири стерлинги.

— Не, не. За друго питах. Колко трябва да дам, та да…

— Нямам представа. По-добре го обсъдете със заместник-ректора, когато се видим с него след градинското увеселение.

Харви се гледа дълго в огледалото, после се върна в пробната, а Стивън благодари на продавача и го помоли да увие тогата и шапката и да ги прати на портиера в „Кларъндън“ с бележка, че са за сър Джон Бетджеман. Плати в брой. Голобрадият магазинер бе още по-озадачен, но каза:

— Ще бъде изпълнено, господине.

И той не знаеше как да постъпи, затова продължи да се моли господин Винъбълс да си дойде по-бързо. Молитвата му беше чута след десетина минути, дотогава обаче Стивън и Харви вече си бяха тръгнали и се бяха отправили към градинското увеселение в колежа „Тринити“.

— Господин Винъбълс, току-що ме помолиха да пратя тогата и шапката на доктор по литература в „Кларъндън“, за сър Джон Бетджеман.

— Виж ти! Още преди няколко седмици му доставихме облеклото за днешното тържество. За какво ли му е втора тога?

— Плати в брой.

— В такъв случай прати тогата и шапката в „Кларъндън“, но внимавай да не сбъркаш името.

Малко след три и половина Стивън и Харви вече бяха в колежа „Тринити“. На старателно поддържаната тучна морава, откъдето бяха махнати вратичките за крокет, вече се беше събрало огромно множество, към хиляда души. Преподавателите от университета се бяха издокарали по доста странен начин: в строги официални костюми или копринени рокли, над които бяха надянали тогите и шапките. Чашите чай, кошниците с ягоди и подносите със сандвичи с краставици се топяха светкавично.

— Какво прекрасно увеселение! — изцъка Харви, подсъзнателно подражавайки на Франк Синатра. — Вие тук, професоре, правите всичко с размах и с вкус.

— Така си е, на градинското увеселение винаги е много приятно. То е най-голямото светско събитие през учебната година, която, както ви обясних, тъкмо приключи. Половината преподаватели още не са проверили всички писмени работи. Студентите последна година току-що си взеха изпитите.

Стивън откри сред навалицата заместник-ректора, финансовия директор и главния секретар и поведе Харви в обратната посока, като пътем го запознаваше с възможно най-много от възрастните преподаватели, които надали щяха да го запомнят. Близо четирийсет минути обикаляха от човек на човек и през цялото време Стивън се чувстваше едва ли не адютант на сановник простак, чиято уста трябва да бъде държана затворена, да не би той да предизвика дипломатически скандал. Въпреки предпазливостта на Стивън Харви явно се забавляваше, както никога в живота си.

— Робин, Робин, чуваш ли ме?

— Чувам те, Джеймс.

— Къде си?

— В ресторант „Ийст гейт“. Идвай и ти и доведи Жан-Пиер.

— Добре. Там сме до пет минути. Хайде да са десет. С тази дегизировка е за предпочитане да не бързам.

Робин плати сметката. Децата си бяха получили наградата, той ги изведе от ресторанта и ги качи на чакащата кола, после даде напътствия на шофьора, нает за целия ден, и го помоли да откара момчетата в Нюбъри. Бяха си изиграли ролята, от тук нататък само щяха да пречат.

— И ти ли, татко, ще се прибереш с нас? — попита Джейми.

— Не, ще си дойда по-късно. Кажи на майка си да ме чака към седем.

Върна се в „Ийст гейт“ тъкмо когато Жан-Пиер и Джеймс се зададоха, кретайки, към него.

— Защо сте променили плана? — попита Жан-Пиер. — Цял час се обличах и подготвях.