Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

Стивън и Харви заеха местата си сред стотината гости, насядали на дългата маса в достопочтената Кордингтънска библиотека. Стивън не правеше нищо друго, освен да забавлява Харви и да не му позволява да се включва в разговорите. Добре че на такива тържества хората рядко помнеха с кого са се запознавали и какво са говорели, затова и Стивън не се побоя да представя наред Харви като изтъкнат филантроп от Щатите. За късмет седяха доста далеч от заместник-ректора, главния секретар и финансовия директор на университета.

Харви бе на върха на щастието, радваше се като малко дете на новите впечатления и се задоволяваше само да слуша знаменитостите около себе си, а това изненада Стивън, който се бе опасявал, че гостът му няма да млъкне и миг. След края на обяда всички станаха да си ходят, а Стивън си пое дълбоко въздух и изигра един от най-опасните ходове. Съвсем преднамерено заведе Харви не при друг, а при самия ректор.

— Господин ректоре! — обърна се той към Харолд Макмилън.

— Слушам ви, млади момко.

— Разрешете да ви представя господин Харви Меткаф от Бостън. Както вероятно знаете, той е сред големите дарители на Харвардския университет.

— Да, разбира се, как да не го знам! Какво ви води в Англия, господин Меткаф?

Харви насмалко да изгуби ума и дума.

— Ами аз, уважаеми господине, ректоре де, дойдох да погледам кобилката си Розали, която участваше в конните надбягвания на хиподрума „Аскот“.

Както стоеше зад Харви, Стивън направи знак на ректора, че въпросната кобилка е спечелила първото място. Харолд Макмилън веднага се ориентира в ситуацията и рече:

— Сигурно сте много доволен от резултата, господин Меткаф.

— Извадих късмет, драги ми господине.

— Не ми приличате на човек, който се осланя на късмета.

Стивън взе нещата в свои ръце.

— Опитвам се, ректоре, да насоча вниманието на господин Меткаф към това да подкрепи някое от научните изследвания, които провеждаме в Оксфордския университет.

— Добре сте се сетили, браво на вас! — Никой не знаеше по-добре от Харолд Макмилън, цели седем години оглавявал политическа партия, как да се възползва от такива случаи и да пусне някое и друго ласкателство. — Дръжте ме в течение, млади момко. Значи сте от Бостън, господин Меткаф. Да поздравите от мое име семейство Кенеди.

Макмилън се устреми нанякъде, неотразим в академичната тога. Харви продължи да стои като попарен.

— Какъв велик човек! Какъв прекрасен празник! Имам чувството, че участвам с правенето на историята. Колко жалко, че не съм заслужил с нищо да бъда тук.

Стивън беше изпълнил задачата и реши да се изнесе час по-скоро, докато не е станал някой гаф. Знаеше, че днес Харолд Макмилън ще се ръкува и ще разговаря най-малко с хиляда души и е почти изключено да си спомни за Харви. Пък и да си спомнеше, това не можеше да им навреди. Харви наистина беше сред най-големите дарители на Харвардския университет.

— Трябва да си тръгнем преди шефовете, господин Меткаф.

— Както кажете, Род. Вие знаете по-добре от мен.

— Изисква го добрият тон.

Щом излязоха на улицата, Харви погледна големия си, скъп часовник. Беше два и половина.

— Чудесно! — възкликна Стивън, който закъсняваше с три минути за следващата среща. — Разполагаме с час и нещо до началото на градинското увеселение. Не искате ли да разгледаме един-два от колежите?

Минаха бавно покрай колежа „Брейзноуз“ — Стивън обясни, че името означавало меден нос и идвало от знаменитото чукало в преддверието, останало от строен още през XIII век храм. След стотина метра упъти госта си надясно.

— Зави надясно, Робин, и тръгна към колежа „Линкълн“ — каза Джеймс, който се бе скрил във входа на колежа „Джизъс“.

— Разбрах — отвърна Робин и погледна двамата си синове.

Бяха на седем и на девет години и притихнали, стояха в униформата на „Итън“, та да изиграят ролите си, макар и да не разбираха какво точно е намислил баща им.

— Готови ли сте?

— Да, татко — отговориха момчетата в един глас.

Стивън продължи бавно към „Линкълн“ и когато до колежа оставаха само няколко крачки, от главния вход се показа Робин, облечен в официалната тога на заместник-ректора с нейната широка яка, ленти, бяла връзка и всички останали труфила. Изглеждаше най-малко с петнайсет години по-стар и се беше постарал да прилича възможно най-много на господин Хабакук. Само дето не беше плешив като него.

— Искате ли да ви запозная със заместник-ректора? — попита Стивън.