Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

Харви извади от вътрешния джоб на сакото си голяма фотография, на която си получаваше от кралицата трофея за победата на конните надбягвания.

— Ако искате, ще ви драсна и подпис.

Без да чака отговор, се подписа с разкривен почерк направо върху кралицата.

— Благодаря — каза Стивън. — Можете да бъдете сигурен, че ще я пазя със същото умиление, както и другите фотографии. Много съм ви признателен, господин Меткаф, че заделихте от времето си, за да ми погостувате тук.

— За мен е чест да дойда в Оксфорд, а и колежът ви е толкова красив.

Стивън не се и усъмни в искреността му и едвам се сдържа да не му разкаже как вече покойният лорд Нъфийлд е вечерял в „Модлин“. Колкото и щедър да е бил лордът към университета, отношенията му с него никак не са били гладки. Когато след гощавката Нъфийлд тръгнал да си ходи, прислужникът му донесъл шапката. „Тази моята ли е?“ — попитал презрително лордът. „Не знам, милорд — отвърнал лакеят, — знам само, че дойдохте с нея.“

Харви разглеждаше доста разсеяно книгите, струпани по лавиците. За късмет темите, на които бяха посветени: чистата математика и биохимията, тази измислена наука, с която се занимаваше професор Портър, не привлякоха вниманието на госта.

— Я ми разкажете за утре.

— На драго сърце — откликна Стивън, вече беше обяснявал на останалите трима от групата. — Нека първо кажа да донесат вечерята, а после ще ви разкажа какво съм предвидил за вас, дано го одобрите.

— Готов съм на всичко. Откакто съм в Европа, се чувствам десет години по-млад — сигурно е от операцията. Много съм щастлив, че съм в Оксфордския университет.

Стивън вече се питаше дали ще издържи още цели седем часа в компанията на Харви Меткаф, но какво да се прави, трябваше да стисне зъби: все пак ставаше въпрос за четвърт милион щатски долара и за доброто му име пред другите от четворката…

Сервитьорите от кафенето на колежа донесоха коктейла от скариди.

— Любимият ми — зацъка Харви. — Откъде знаете?

На Стивън му беше на устата да каже: „Знам почти всичко за теб, негодник с негодник!“, но се задоволи само да отбележи:

— Просто съм извадил късмета да налучкам. И така, ако ви е удобно да се срещнем утре в десет сутринта, ще се включим в най-интересното събитие в живота на университета: неговия годишен празник. След приключването на пролетния семестър, който в американските университети се нарича летен, отбелязваме края на учебната година. Има какви ли не тържества, венец на които е голямото градинско увеселение, на него ще присъстват ректорът и заместник-ректорът. Наш ректор е бившият министър-председател на Великобритания — Харолд Макмилън, а заместник-ректор — господин Хабакук. Надявам се да се запознаете и с двамата, ще успеем да посетим всички мероприятия до седем часа, когато се прибирате в Лондон.

— Откъде знаете, че се прибирам в седем часа?

— Предупредихте ме в Аскот.

Сега вече на Стивън му идеше отръки да лъже. Притесняваше се, че ако не си приберат милиона, накрая ще вземе да стане изпечен лъжец и закоравял престъпник.

Харви остана много доволен от вечерята — Стивън бе поръчал менюто така, че то да включва всички любими ястия на богаташа. След като Харви изгълта едва ли не до дъно бутилката прескъпо бренди (струваше цели 7,25 лири стерлинги, затюхка се наум домакинът), двамата излязоха от колежа „Модлин“ и минаха покрай певческата школа. Наоколо се носеха звуците на месата на Габриели, която хористите репетираха.

— Божичко, не знаех, че позволявате да надуват касетофоните толкова силно — възкликна Харви.

Стивън отиде да изпрати госта си до хотел „Рандолф“ — докато минаваха покрай железния кръст на Брод стрийт пред колеж „Бейлиъл“, обясни, че кръстът е сложен на мястото, където през 1556 година архиепископ Кранмър е бил изгорен за ерес на кладата. Харви се въздържа и не спомена, че никога досега не е чувал за достопочтения господин.

Разделиха се на стълбите пред „Рандолф“.

— До утре, професоре. Благодаря ви за страхотната вечер.

— За мен беше удоволствие. Ще мина да ви взема в десет сутринта. Отспете си добре, утре ви чака натоварен ден.

Стивън се върна в „Модлин“ и веднага се обади по телефона на Робин.

— Всичко мина като по ноти, но май се поувлякох. Бях включил във вечерята все любимите му яденета, дори предпочитаното от него бренди. Утре не бива да се престаравам толкова. Хайде, доскоро, Робин.

Съобщи същото на Жан-Пиер и Джеймс и накрая се свлече признателен върху леглото. Утре по това време щеше да бъде по-мъдър, но дали щеше да стане по-богат?