Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

Директорът на надбягванията капитан Бомонт застана до Харви и му обясни какво точно да прави, докато го награждават. Представителят на кралицата на „Аскот“ — лорд Абъргени, придружи Нейно Величество до ложата на първенците.

— Победителка на надбягванията е кобилата Розали, собственост на господин Харви Меткаф.

Харви имаше чувството, че сънува. Докато вървеше към кралицата, бляскаха фотографски светкавици, следваха го камери. Той се поклони и си получи трофея. Ослепителна в костюмчето от тюркоазна коприна и тюрбана в същия цвят, дело безспорно на Норман Хартнъл, кралицата каза няколко думи, докато Харви изгуби дар слово — случваше му се за пръв път в живота. Отстъпи крачка назад, поклони се отново и под съпровода на бурните ръкопляскания се върна на мястото си.

В ложата пак потекоха реки от шампанско, всички се пишеха първи приятели на Харви. Стивън си даде сметка, че не му е времето да прилага номера. Трябваше да поизчака и да види как жертвата му се държи в променените обстоятелства. Без да изпуска Харви от очи, застана тихичко в ъгъла и се постара да се отърси от вълнението.

Мина още един кръг от надбягването, докато Харви се поокопити и Стивън реши, че сега е времето да действа. Престори се, че си тръгва.

— Напускате ли ни вече, професоре?

— Да, господин Меткаф. Трябва да се върна в Оксфорд, до утре сутрин имам да проверявам няколко писмени работи.

— Винаги съм ви се възхищавал на вас, учените. Дано ви е било забавно.

Стивън все пак се въздържа и не повтори знаменития отговор на Шоу: „Какво да се прави, забавлявах се, но мен ако питате, нямаше нищо забавно“.

— Да, много, благодаря ви, господин Меткаф. Изумително постижение. Сигурно се гордеете страшно.

— Е, защо да си кривя душата, гордея се. Откога я чакам тая победа… Ужасно съжалявам, Род, че трябва да ни напуснете. Защо не поостанете, довечера в „Кларидж“ ще направя малко празненство.

— Благодаря за поканата, господин Меткаф, но по-добре вие да ми погостувате в Оксфорд, тъкмо ще ви разведа из университета.

— Че защо не! След „Аскот“ имам два-три свободни дни, пък и отдавна се каня да разгледам Оксфорд. Все не ми оставаше време.

— Следващата сряда е градинското увеселение на университета. Заповядайте във вторник на вечеря в моя колеж, а на другия ден ще се поразходим из университета и ще идем на увеселението.

Стивън му написа върху визитната си картичка как да го открие.

— Страхотно! Както е тръгнало, това ще се окаже най-приятната ми почивка в Европа. Как ще се приберете в университета, професоре?

— С влака.

— И дума да не става — отсече Харви. — Ще пътувате с ролс-ройса. Тъкмо ще се върне до края на последното надбягване. — Още преди Стивън да е възразил, Харви повика шофьора. — Закарай професор Портър до Оксфорд и после пак ела тук. Приятно пътуване, професоре. Ще чакам с нетърпение да се видим в осем вечерта следващия вторник. Много се радвам, че се запознахме.

— Благодаря за прекрасното прекарване, господин Меткаф, и още веднъж моите поздравления за великолепната победа!

Стивън се отпусна и се подсмихна, докато се носеше към Оксфорд, седнал на задната седалка на белия ролс-ройс, автомобила, в който Робин се хвалеше, че единствен той и никой друг се е качвал. Извади от джоба си тефтерче и написа: „Да приспадна от разходите 98 пенса, цената на еднопосочен билет втора класа във влака от Аскот до Оксфорд“.

— Брадли! — възкликна завеждащият учебната част. — Гледам, моето момче, че по слепоочията си почнал да побеляваш. Дали не е от това, че те претоварваме като заместник-ректор по дисциплината?

Стивън се беше питал дали някой в професорската стая ще забележи промяната в цвета на косата му. Преподавателите рядко се изненадваха от онова, което правеха техните колеги.

— Баща ми побеля доста млад, драги ми господине, няма как да се преборя с наследствеността…

— Какво пък, моето момче, тъкмо другата седмица на градинското увеселение ще изглеждаш още по-достолепен.

— Така си е — отвърна Стивън, който не мислеше за нищо друго, освен за увеселението. — Съвсем ми беше изхвърчало от главата, че имаме празник.

Върна се в жилището си, където останалите трима от четворката се бяха събрали за поредния инструктаж.

— В сряда са годишният празник на Оксфордския университет и градинското увеселение — мина направо на темата Стивън, след като каза само едно „Добро утро, господа“. Воинството му не възропта. — И така, онова, което научихме със сигурност за нашия приятел, милионера, е, че дори и да не е на своя територия, той пак си въобразява, че знае всичко. Вече показахме, че е по силите ни да го изиграем, достатъчно е ние да знаем какво ще стане след една седмица, а той — не. Всъщност с „Проспекта Ойл“ Харви ни приложи точно тази хватка: винаги беше една крачка пред нас. Сега обаче ние ще бъдем две крачки пред него — днес ще си преговорим материала, а утре ще направим генерална репетиция.