Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

— Времето, заделено за разузнаване и подготовка, рядко отива нахалост — изсумтя Джеймс.

Това, общо взето, беше единственото, което помнеше от Армейския кадетски корпус към училище „Хароу“.

— Не ни се наложи да заделяме много време за подготовката на твоя план — подметна ехидно Жан-Пиер.

Стивън не им обърна внимание.

— И така, онова, което ще трябва да направя аз във въпросния ден, ще ми отнеме седем часа, а на вас — четири, включвам и времето за гримиране. Ще се наложи Джеймс да поработи и предния ден.

— А колко пъти трябва да водя двамата си синове? — попита Робин.

— Само веднъж, в сряда. Ако прекалим, те ще се притеснят и ще се държат сковано.

— Кога според теб Харви ще поиска да се прибере в Лондон? — поинтересува се Жан-Пиер.

— Звъннах в агенцията за коли под наем и оттам ми казаха, че са получили нареждане до седем вечерта да го връщат в хотела, така че, предполагам, ще разполагаме само с времето до пет и половина.

— Хитро! — отбеляза Робин.

— Най-ужасното е, че наистина започнах да мисля като Харви — оплака се Стивън. — Но карай! Дайте да огледаме още веднъж плана от начало до край. Ще използваме червената папка от средата на страница шестнайсета. След като изляза от „Ол Соулс“ 50 50 Научноизследователски институт към Оксфордския университет. В състава му влизат ректор и съвет от около шейсет души, в него студенти не се приемат. — Б.пр. …

В неделя и понеделник отново повториха всичко, предвидено по плана. Във вторник вече знаеха по кой точно път ще мине Харви и къде ще се намира през целия ден, от девет сутринта до пет и половина следобед. Стивън се надяваше, че е предвидил всичко. Нямаше друг избор. Всичко трябваше да е изпипано и уточнено до най-малките подробности. Една издънка като тези в Монте Карло, и край, щяха да се провалят и надали щяха да получат друга възможност. Генералната репетиция мина чудесно.

— Не съм се обличал така от шестгодишен, когато ме водеха на маскен бал — отбеляза Жан-Пиер. — От сто километра ще бием на очи.

— В деня на годишния празник всички наоколо ще бъдат облечени в червено, синьо и черно — напомни Стивън. — Все едно сме на изложба на пауни. Никой няма да ни обърне внимание — дори на теб, Жан-Пиер.

Отново всички бяха притеснени до смърт, докато чакаха завесата да се вдигне. Стивън беше доволен, че останалите са в пълна бойна готовност: не се и съмняваше, че само да се поотпуснат, и Харви Меткаф ще ги разкрие.

Четиримата прекараха края на седмицата спокойно. Стивън отиде на годишното представление на драмсъстава в колежа „Модлин“, Робин заведе жена си в Глиндборн и бе необичайно внимателен, Жан-Пиер прочете „Сбогом, Пикасо“ на Дейвид Дъглас Дънкан, а Джеймс замина с Ан за Татуел Хол в Линкълншир, за да я представи на баща си, петия граф.

Тази събота и неделя дори Ан бе притеснена.

— Хари!

— Слушам, доктор Брадли.

— Довечера съм поканил на гости един американец. Казва се Харви Меткаф. Щом дойде, погрижете се да го доведат горе в жилището ми.

— На всяка цена, драги ми господине.

— А, и още нещо! Той явно ме мисли за професор Портър от колежа „Тринити“. Не разсейвайте тази малка заблуда, чухте ли? Просто бъдете любезен с него.

— Разбира се, господине.

Хари се прибра в портиерското помещение, клатейки тъжно глава. Накрая на всички учени започваше да им хлопа дъската, но доктор Брадли бе започнал да изкуфява твърде рано.

Харви пристигна в осем часа вечерта. В Англия гледаше винаги да е точен. Главният портиер го поведе нагоре по старинното каменно стълбище, към жилището на Стивън.

— Тук е господин Меткаф, драги ми господине.

— Как сте, професоре?

— Благодаря, добре, господин Меткаф. Колко точен сте!

— Точността е вежливостта на князете.

— Ще прощавате, но точността е вежливостта на кралете, в нашия случай — на Луи XVIII.

За миг Стивън бе забравил, че Харви не му е студент.

— Не се и съмнявам, че сте прав, професоре.

Стивън му поднесе голямо уиски. Гостът огледа помещението и прикова поглед към писалището.

— Майко мила, какви прекрасни снимки! Вие с покойния президент Кенеди! Имате даже снимки с кралицата и с папата.

За тази малка подробност се беше погрижил Жан-Пиер, който бе свързал Стивън с фотограф, лежал в затвора заедно с неговия приятел, художника Дейвид Стайн. Стивън чакаше с нетърпение мига, когато ще изгори снимките и от тях няма да остане и следа.

— Нека и аз ви подаря една снимка, да си попълните колекцията.