Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

Лордът отново се умълча.

— Като го гледам каква лоена топка е, май ще се наложи да се откажем от твоя план, Робин — вметна Стивън.

— Нищо чудно дотогава да умре от цироза на черния дроб — отговори лекарят. — Сега, след като го видя, Стивън, как мислиш, ще се получи ли нещо в Оксфорд?

— Още не мога да кажа. Ще знам, когато на хиподрума „Аскот“ хвана бика за рогата. Искам да го чуя как говори, да го понаблюдавам в обичайна за него среда, да усетя що за птица е. Няма как да го направя от другия край на ресторанта.

— Надали ще ти се наложи да чакаш дълго. Утре по това време или ще знаем всичко, което ни интересува, или ще трием наровете в полицейския участък на Уест Енд — каза Робин.

— А, без тия! Не ми е по джоба да си плащам гаранцията — извика Жан-Пиер.

Харви изпи на един дъх цяла чаша „Реми Мартен“ и след като пъхна на оберкелнера нова шумоляща банкнота, стана от масата.

— Ах, негодникът му с негодник! — изсумтя възмутен Жан-Пиер. — Отвратително е, че ни задигна парите, но още по-отвратително е да го гледаме как ги харчи.

Четиримата бяха постигнали целта си и се наканиха да си ходят. Стивън плати сметката и най-прилежно добави сумата към разходите, които смятаха да предявят на Харви Меткаф. После излязоха от хотела поотделно, като внимаваха да не бият на очи, нещо, непостижимо за Джеймс — всички келнери и портиери държаха много да му пожелаят:

— Лека нощ, милорд.

Харви излезе да се поразходи по Баркли Скуеър и дори не забеляза стройния младеж, който, за да не го видят, се шмугна във входа на цветарския магазин „Мойзис Стивънс“. Както обикновено и този път Харви не се стърпя и попита един полицай как да стигне до Бъкингамския дворец колкото да сравни отношението му с начина, по който се държаха нюйоркските ченгета — тия келеши вечно дъвчеха дъвка, подпираха се по стълбовете на уличното осветление и се перчеха с кобура върху хълбока си. Както е казал Лени Брус, след като са го изгонили от Англия: „Вашите свине са много по-симпатични от нашите свине“. Да, на Харви му харесваше в Англия.

Върна се в „Кларидж“ някъде в единайсет и четвърт, взе си душ и си легна в огромното легло — стана му приятно да усеща с кожата си чистите чаршафи. В „Кларидж“ за него нямаше да има жени, а ако имаше, това щеше да е последният път, когато по време на турнира в Уимбълдън или на надбягванията на „Аскот“ отсяда в кралския апартамент. Стаята се поразклати, но така щеше да бъде още няколко нощи след петте дни на презокеанския кораб. Въпреки това Харви заспа бързо — нищо не смущаваше ума му.

Стана в седем и половина, навик, с който не можеше да се пребори, затова пък си позволи отпускарския разкош да закуси в леглото. Десет минути след като звънна на „Обслужване по стаите“, келнерът дойде заедно с количката, където бяха подредени половинка грейпфрут, бекон с яйца, препечени филийки, силно кафе, над което се виеше пара, броят на „Уолстрийт Джърнъл“ от предния ден и сутрешните издания на „Таймс“, „Файненшъл Таймс“ и „Интернешънъл Хералд Трибюн“.

Харви не бе сигурен дали би могъл да издържи в Европа без „Интернешънъл Хералд Трибюн“, наричан гальовно „Триб“. Нямаше друг такъв вестник — издаваше се в Париж и се притежаваше едновременно от „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“. Макар и да излиза само в едно издание на ден с тираж 120 000 бройки, вестникът отива в печатницата едва след затварянето на Нюйоркската фондова борса. Така, дори и да се събуди в Европа, американецът винаги е в течение на нещата. Когато през 1966 година „Ню Йорк Хералд Трибюн“ бе спрян от печат, Харви беше сред хората, посъветвали Джон X. Уитни да продължи да издава в Европа „Интернешънъл Хералд Трибюн“. За пореден път се беше оказал прав в преценката си. Малко по малко „Интернешънъл Хералд Трибюн“ измести и погълна своя закъсал конкурент — „Ню Йорк Таймс“, който в Европа никога не се беше радвал на високи тиражи. От тогава насетне вестникът набираше все по-голяма мощ.

Харви плъзна набито око върху страниците с котировките на фондовата борса в „Уолстрийт Джърнъл“ и „Файненшъл Таймс“. Банката му държеше твърде малко акции, защото подобно на Джим Слейтър в Англия и Харви подозираше, че индексът „Дау Джоунс“ ще се срине, беше разпродал ценните книжа и бе запазил само известен брой акции за южноафриканско злато и пакети акции, които бе подбрал добре въз основа на изтекла поверителна информация. Единствените парични сделки, които при този неустойчив пазар си беше позволил, бе да се отърве от наличните американски долари и с тях да закупи злато — така се възползва от падането на курса на долара и от покачването на котировките на златото. Във Вашингтон вече бе плъзнала мълвата, че министърът на финансите Джордж Шулц е посъветвал американския президент в края на тази или началото на следващата година да позволи на американците да търгуват на свободния пазар със злато. Харви купуваше благородния метал вече от петнайсет години: единственото, което президентът щеше да направи, бе да го спре да нарушава закона. Според Харви в мига, когато американците получеха правото да купуват злато, сапуненият мехур щеше да се спука, а котировките на златото — да се сринат; големите пари щяха да паднат по времето, когато спекулантите очакваха цената да се покачи, а Харви смяташе да се отърве от своето злато още преди да освободят търговията. Според него печалбите щяха да секнат в мига, когато президентът узаконеше сделките с благородния метал.