Един от стюардите — италианец — беше натоварен да се погрижи за развлеченията на Харви, за предпочитане под формата на висока едрогърдеста блондинка. Таксата за една нощ обикновено възлизаше на двеста долара, италианецът обаче смяташе да вземе от Харви двеста и петдесет — защо не! С ръста си от метър и шейсет и осем и своето тегло — цели сто и три килограма! — богаташът почти не можеше да се надява да свали в дискотеката някое младо гадже, а след като пийнеше и хапнеше, дори и да се охарчеше със същата сума, шансовете някой да му прави компания клоняха към нулата. Мъже в положението на Харви нямат време за такива провали и смятат, че всичко в тоя живот си има цена. Тъй като пътуването траеше само пет дни, стюардът успя да запълни докрай времето на Харви — пак добре, че не се беше записал за някоя от триседмичните екскурзии из Средиземно море!
През деня Харви гледаше да навакса и да прочете най-новите романи, за които му бяха казали, че не бива да пропуска, а също да поспортува — сутрин плуваше, а следобед, колкото и да му беше неприятно, ходеше във фитнес залата. Беше се зарекъл по време на пътуването с кораба да смъкне поне четири килограма, за жалост обаче после, още преди да се е прибрал в Щатите, щеше да ги качи отново в хотел „Кларидж“. Имаше късмета негов шивач да е Бърнард Уедърил от Доувър стрийт в Мейфеър, който притежаваше едва ли не гениалното умение да скроява костюмите така, че Харви да изглежда добре сложен и да не му личи, че е толкова пълен. Но при триста лири стерлинги за костюм това бе най-малкото, което човек можеше да очаква.
Към края на петте дни в открито море Харви вече не го свърташе на кораба и той очакваше с нетърпение да слезе на сушата. Жените, спортуването и чистият въздух го бяха освежили, той бе смъкнал цели пет килограма. Харви смяташе, че ги е свалил главно предната нощ, която беше прекарал с млада индийка и след която му се струваше, че „Кама Сутра“ е едва ли не детска книжка.
Едно от предимствата да си богат е, че някой друг ти върши неприятната работа. Харви вече не помнеше кога за последно сам си е редил и разопаковал куфарите и щом корабът хвърли котва в Саутхамптън, той не се изненада, че багажът му вече е прибран и готов за митницата — след стодоларовата банкнота, която бе дал на главния стюард, сякаш от всички посоки бяха наизскачали мъже в бели куртки.
Харви обичаше да слиза в Саутхамптън. Англичаните му допадаха, макар че той едва ли някога щеше да ги разбере. Все му се струваше, че си умират останалият свят да ги тъпче и мачка. След Втората световна война бяха преотстъпили колониалната си мощ с лекота, с каквато никой американски предприемач не би се разделил с управителния си съвет. Харви се бе отказал да се опитва да разбере как всъщност се прави бизнес във Великобритания, особено след девалвацията на лирата стерлинга от 1967 година. Тогава всеки новоизлюпен спекулант по белия свят се беше възползвал от изтеклата поверителна информация. Още във вторник сутрин Харви знаеше, че след пет вечерта в петък, гринуичко време, когато Английската банка затваряше до понеделник, Харолд Уилсън ще обяви девалвация на лирата. В четвъртък го знаеха дори дребните служители в „Линкълн Тръст“. Нищо чудно, че през следващите няколко дни Старата дама от Треднийдъл стрийт 23 23 Така презрително наричат Английската банка — от името на улицата, където се намира. — Б.пр.
беше ограбена и поругана: изгуби някъде към милиард и половина лири стерлинги. Харви открай време смяташе, че стига да започнат да мислят с главите си и си оправят данъчната система, британците ще се превърнат в най-богатата държава на света, вместо, както пишеше в „Икономист“, да бъдат страна, която арабите можеха да купят с тримесечните си приходи от продажбата на петрол. Но докато флиртуваха със социализма и продължаваха да живеят с folie de grandeur 24 24 Мания за величие (фр.). — Б.пр.
, те бяха обречени малко по малко да отстъпват на все по-заден план. Въпреки всичко обаче Харви си ги харесваше.
Слезе целеустремено по мостика. Дори по време на почивка не умееше да се отпуска. Криво-ляво бе в състояние да издържи четири дни далеч от света, но ако го оставеха по-дълго на „Кралица Елизабет II“, като нищо щеше да почне да се пазари да купи корабоплавателна компания „Кюнард“. Навремето се бе запознал на хиподрума „Аскот“ с председателя на управителния съвет на „Кюнард“ — Вик Матюс, и бе изумен да го чуе как повтаря с какъв престиж и добро име се ползвала компанията. Беше очаквал Матюс да се похвали с балансовия отчет. Не че не го интересуваше и престижът, но предпочиташе хората първо да научат с колко пари разполага.
Читать дальше