Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

Мина както винаги бързо през митническата проверка. Когато идваше в Европа, обикновено нямаше какво да декларира и след като провериха два от куфарите му марка „Гучи“, митничарите решиха, че няма смисъл да гледат другите седем. Шофьорът отвори вратата на белия ролс-ройс. Автомобилът прекоси за нищо време Хампшир и само след два часа бяха в Лондон, така че Харви щеше да успее и да си почине преди вечеря.

Щом ролс-ройсът приближи входа на хотел „Кларидж“, главният портиер Албърт се изпъна като струна и изкозирува. Познаваше Харви от предишните му отсядания при тях и знаеше, че както обикновено, американецът идва за турнира в Уимбълдън и за конните надбягвания на „Аскот“. Албърт със сигурност щеше да получава бакшиш от петдесет пенса всеки път, щом отвореше вратата на белия ролс-ройс. Харви не правеше разлика между монетите от петдесет и от десет пенса, за портиера обаче разликата си беше съществена, откакто във Великобритания бе въведена десетичната парична система. И не само това — богаташът му даваше и по пет лири стерлинги, ако турнирът в Уимбълдън се спечелеше от негов сънародник. Американците задължително достигаха до финала, затова Албърт винаги залагаше на втория финалист, така че, дори и той да паднеше, портиерът пак печелеше. И Харви, и Албърт си бяха комарджии по душа, само залозите и печалбите бяха различни.

Портиерът прати пиколото да отнесе багажа в кралския апартамент, в който от началото на годината вече бяха отсядали царят на Гърция Константин, принцесата на Монако Грейс и етиопският император Хайле Селасие — всички с много повече основания от Харви. Въпреки това той бе на мнение, че на него му се полага в по-голяма степен, отколкото на тях, да кара годишния си отпуск в „Кларидж“.

Кралският апартамент там се намира на първия етаж и до него се стига по красива вита стълба, свързваща първия и партерния етаж, или с огромен асансьор, където има дори стол. Харви винаги се качваше с асансьора и слизаше по стълбата. Смяташе, че така се движи повече. Самият апартамент се състои от четири помещения: от стаичка с гардероби, където гостите се обличат, спалня, баня и изискана всекидневна с изглед към Брук стрийт. Обзавеждането и картините създават впечатлението, че си се озовал в Англия от времето на кралица Виктория. Телефонът и телевизорът обаче разсейват илюзията. Всекидневната е огромна, в нея отседналите в хотела държавни глави преспокойно могат да дават и приеми. Само преди седмица Хенри Кисинджър бе посрещнал в апартамента Харолд Уилсън. При тази мисъл на Харви му стана много приятно. Какво повече можеше да иска от живота!

Взе си душ, преоблече се и прегледа набързо получената за него поща и телексите от банката — нищо необичайно. Подремна малко и слезе да вечеря в основния ресторант.

В огромното фоайе както винаги свиреше струнен квартет — да си речеш, че четиримата музиканти са бежанци от Унгария, останали без работа. Харви дори ги познаваше в лице. Беше навлязъл във възраст, когато не обичаше промените — управата на „Кларидж“ явно отчиташе това, все пак средната възраст на гостите беше над петдесет години. Оберкелнерът Франсоа отведе Харви на масата, където той седеше обикновено.

Поръча си коктейл от скариди, средно препечена пържола и бутилка „Мутон Каде“. После се наведе над количката с десертите и докато ги разглеждаше, така и не забеляза четиримата млади мъже, които се хранеха в нишата в дъното на ресторанта.

Стивън, Робин, Жан-Пиер и Джеймс виждаха прекрасно Харви Меткаф. Той обаче трябваше да се дръпне малко назад и да се наведе, за да ги зърне.

— Представях си го другояче — отбеляза Стивън.

— Понапълнял е, откакто са му правили снимките, които ни показа — вметна Жан-Пиер.

— След всичките приготовления ми е трудно да повярвам, че той изобщо стои пред нас — каза Робин.

— Стои си от плът и кръв, съвсем истински и с един милион в зелено по-богат, след като ни изигра — рече французинът.

Джеймс си мълчеше. Още беше в немилост заради безплодните си усилия и оправданията от последната сбирка, макар че останалите трима не можеха да си кривят душата и трябваше да признаят, че с него всички врати са им отворени. „Кларидж“ не правеше изключение.

— Утре започва „Уимбълдън“ — каза Жан-Пиер. — Кой ли ще спечели първия рунд?

— Ти, разбира се — увери го Джеймс с надеждата да го умилостиви да не се заяжда непрекъснато с него, задето не е предложил никакъв план.

— Човек може да спечели първия рунд, Джеймс, само ако го допуснат до състезанието.