Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

Не след дълго Харви си тръгна от галерията, стиснал малка утешителна награда — фигурка на Роден, дреболия за някакви си осемстотин лири стерлинги.

— Излиза — съобщи Робин — и поема в правилната посока.

Жан-Пиер затаи дъх, но Харви спря отново, този път, за да се отбие в галерия „Марлборо“ и да разгледа последната засега изложба на Барбара Хепуърт. Повече от час се наслаждава на прелестните й творби, но реши, че цените са възмутителни. Само преди десет години беше купил две платна на художничката едва за осемстотин лири стерлинги едната. А сега „Марлборо“ искаше на картина между седем и десет хиляди лири. Харви си тръгна и продължи нататък по Бонд стрийт.

— Жан-Пиер!

— Да — отвърна припряно французинът.

— Стигна ъгъла на Кондит стрийт, само на петдесет метра е от вратата на твоята галерия.

Жан-Пиер приготви витрината и махна акварела на Греъм Съдърланд, на който бяха изобразени Темза и лодкар.

— Копелдакът му с копелдак зави наляво — съобщи Джеймс, който стоеше на пост точно срещу галерията. — Тръгна по десния тротоар на Брутън стрийт.

Жан-Пиер върна картината на Съдърланд върху статива на витрината и се запъти към тоалетната, като си мърмореше едва чуто:

— Не мога да се оправям с двама лайнари наведнъж.

През това време Харви хлътна във вход на Брутън стрийт, който не биеше с нищо на очи, и се качи по стълбището в „Тутс“ с надеждата, че все ще открие нещичко в тази галерия, прочута с изложените в нея картини на импресионисти. Едно платно на Клее, едно на Пикасо, и две на Салвадор Дали, все художници, които не го интересуваха. Картината на Клее беше нарисувана много майсторски, но пак не можеше да се мери с творбата на художника, която Харви бе окачил в трапезарията си в Линкълн, щата Масачузетс. Пък и тази тук надали щеше да се впише в обзавеждането на Арлин. Директорът на галерията — Николас Тут, обеща да поогледа и ако открие нещо интересно, да звънне на Харви в „Кларидж“.

— Пак излезе на улицата, но според мен се връща в хотела.

Джеймс започна едва ли не да внушава от разстояние на Меткаф да тръгне в обратната посока, към галерията на Жан-Пиер, той обаче продължи с решителна крачка към Баркли Скуеър, като пътем се отби само в галерия „О’Хана“. Главният портиер Албърт му беше казал, че на витрината й е изложена картина на Реноар — и тя наистина беше там. Но беше недовършена — това или бяха само ескизи, или художникът не я беше харесал и я беше зарязал по средата. На Харви му беше любопитно каква ли е цената и затова влезе вътре.

— 30 000 лири стерлинги — отвърна продавачката нехайно, сякаш ставаше дума за десетина долара.

Харви подсвирна през раздалечените си предни зъби. Все не можеше да се начуди как се получава така, че не особено добра картина на прочут художник върви по 30 000 лири стерлинги, а великолепна творба на някой неутвърден живописец се продава за неколкостотин долара. Благодари на жената и си тръгна.

— За мен беше удоволствие, господин Меткаф.

Харви се чувстваше поласкан, ако някой помнеше името му. Всъщност то оставаше да не го помнят — миналата година се бе изръсил в същата галерия с цели 62 000 лири стерлинги за картина на Моне.

— Със сигурност се прибира в хотела — съобщи Джеймс.

Харви остана в „Кларидж“ само няколко минути, колкото да си вземе специално приготвения за него студен обяд от сандвичи с черен хайвер, телешко, шунка и сирене и шоколадовия сладкиш, който да изяде по-късно, на кортовете в Уимбълдън.

Джеймс беше следващият в графика за дежурства на тенис турнира и реши да заведе и Ан. Защо пък да не вземе и нея — тя знаеше истината! Днес играеха жените, среща имаше Били Джийн Кинг, преливащата от жизненост шампионка на Щатите — тя щеше да играе срещу никому неизвестната американка Кати Мей, която явно си умираше от притеснение. Били Джийн не бе посрещната както подобава на таланта й, но тя, кой знае защо, така и не се беше превърнала в любимка на публиката тук. Харви беше в компанията на някакъв мъж — Джеймс реши, че прилича на човек от Централна Европа.

— Коя е жертвата ти? — попита Ан.

— Седи, кажи-речи, точно срещу нас, говори с мъж в светлосив костюм, който прилича на държавен служител от Европейската икономическа общност.

— Онзи, ниският и дебелият ли? — рече младата жена.

— Да — отвърна Джеймс.

Каквото и да каза след това Ан, думите й бяха заглушени от съдията, оповестил началото на срещата. Всички насочиха вниманието си към Били Джийн. Беше точно два часът следобед.