Джефри Арчър - Професионалистът

Седмица след завръщането му в Щатите, Конър започна да търси работа. Вече бе ходил на интервю в чикагския отдел на ЦРУ, когато капитан Джаксън, негов взводен командир по време на войната, се появи неочаквано и го покани в специалната военна част, която оглавяваше. Конър бе предупреден, че присъедини ли се към елитния екип на Джаксън, няма да може да обсъжда и споделя с никого, дори със съпругата си, някои аспекти от новата си работа. Когато научи какво се очаква от него, той поиска малко време за размисъл, преди да вземе решение. Обсъди положението си с отец Греъм, семейния свещеник, който просто го посъветва: „Никога не върши нещо, което смяташ за безчестно, дори да е в името на родината ти“.

Когато на Меги й предложиха работа в Джорджтаунския университет, Конър осъзна колко сериозна подкрепа му оказва Джаксън. Още на следващия ден му писа, че с удоволствие ще се присъедини към него. Официално фирмата, в която постъпи, се казваше „Мериленд иншурънс“.

Така се сложи началото на измамата.

Конър, Меги и Тара се преместиха в Джорджтаун няколко седмици по-късно. Намериха малка къща на „Ейвън Плейс“, депозитът за която бе покрит от армейските чекове, които Меги бе внасяла в банковата сметка на Конър, отказвайки да повярва, че е мъртъв.

Единствената им тъга в онези първи години бе, че Меги два пъти пометна и гинекологът й я посъветва да свикне с мисълта, че ще има само едно дете. След третото помятане Меги се примири.

Въпреки че бяха женени вече тридесет години, Конър все още се изпълваше с желание от всяко нейно докосване. Знаеше, че когато излезе от митницата и я види сред посрещачите в залата, щеше да изпита същото усещане, както при първата им среща. Усмихна се при мисълта, че тя е на летището поне час преди самолетът да се приземи.

Неговият куфар се появи. Взе го от конвейера и се отправи към изхода.

Конър мина по зеления коридор, убеден, че дори ако багажът му е отварян, митничарят не би се заинтересувал от дървена газела с надпис отдолу „Произведено в ЮАР“.

Когато излезе в чакалнята, веднага забеляза съпругата и дъщеря си сред тълпата. Забърза към тях и се усмихна на жената, която обожаваше. Защо изобщо се бе съгласила да се омъжи за него? Усмивката му стана още по-широка, когато я прегърна.

— Как си, скъпа? — попита я той.

— Сякаш възкръсвам, когато се върнеш жив и здрав от задача — прошепна тя.

Опита се да не обръща внимание на думата „жив“, пусна я и сграбчи в прегръдките си другата жена в живота си. Малко по-висока от майка си, със същата дълга червена коса и блестящи зелени очи, но по-спокойна по темперамент. Единственото му дете го целуна по бузата, което го накара да се почувства с десет години по-млад.

Когато кръщаваше Тара, отец Греъм помоли Господ да благослови детето с външния вид и ума на Меги. Като ученичка в гимназията, Тара събираше погледите на младежите, с което се доказа, че отец Греъм е не само свещеник, но и пророк. Много скоро Конър се отказа да отбива потока обожатели, които чукаха на външната врата на малката им къща в Джорджтаун, и дори си правеше труда да отговаря на телефона — почти винаги се обаждаше някой срамежлив младеж, който канеше дъщеря му на среща.

— Как беше в Южна Африка? — попита Меги, докато прегръщаше съпруга си.

— Положението е още по-несигурно след смъртта на Мандела — отвърна Конър.

Бе информиран за проблемите в страната от Карл Койтър по време на дългия им обяд в Кейптаун, а и бе изчел доста вестници по време на полета си до Сидни.

— Нивото на престъпността е толкова високо в повечето важни градове, че вече не се смята за нарушение да караш на червено след мръкване. Мбеки прави каквото може, но се страхувам, че препоръката ми към компанията ще бъде да прекрати инвестициите си в тази част на света — поне докато не се уверим, че Гражданската война е под контрол.

— „Нещата се разпадат и няма сила да ги задържи. В света е хаос, навсякъде анархия цари“ — усмихна се Меги.

— Смятам, че Йейтс 3 3 Йейтс, Уилям Бътлър (1865 — 1939) — ирландски поет и писател, нобелов лауреат за 1923 г. — Б.ред. не е ходил в Южна Африка — каза Конър.

Колко често бе искал да каже на Меги истината и да обясни защо толкова дълго е живял в лъжи. Но не бе толкова лесно. Обичаше я много, но бе поел пред работодателите си обещанието, че ще пази мълчание. През годините се бе опитвал да се убеди, че за нея е по-добре да не научи нищо. Но когато тя, без да се замисли, използваше думи като „задача“ и „жив“, имаше усещането, че Меги знае много повече, отколкото признава. Дали не говореше на сън? „Скоро, помисли си той, няма да е необходимо вече да лъжа пред нея.“