Джефри Арчър - Професионалистът

— А самотният убиец има ли си име? Или също е умрял само няколко мига след като съдът е издал заповед за задържането му…

— Не, сър, още е жив — отвърна тя, също толкова саркастично. — Казва се Дирк ван Ренсберг.

— Какво ви е известно за него? — заинтересува се Лоурънс.

— Южноафриканец, доскоро живял в Дурбан.

— Доскоро?

— Да, веднага след убийството е изчезнал.

— Това явно е доста лесно, особено при положение, че никога не е излизал от нелегалност — каза Лоурънс.

Очакваше някаква реакция, но Декстър не помръдна. Накрая той попита:

— Властите в Колумбия съгласни ли са с тази версия, или нашето културно аташе е единственият източник на информация?

— Не, господин президент, сведенията получихме от шефа на полицията в Богота. Всъщност вече е заловен един от съучастниците на Ренсберг. Работел е като сервитьор в хотел „Белведере“, откъдето е стреляно. Арестували са го в коридора само миг след като е помогнал на убиеца да избяга с товарния асансьор.

— Знаете ли нещо за действията на Ренсберг след убийството?

— Изглежда се е качил на самолета за Лима под името Алистър Дъглас, а после е отлетял за Буенос Айрес със същия паспорт. След това не успяхме да го проследим.

— Съмнявам се, че някога ще го направите.

— О, не бих била такъв песимист, господин президент — възрази Декстър, без да обръща внимание на тона му.

— Наемните убийци обикновено са самотници, изчезват за няколко месеца след подобна поръчка, а щом решат, че обстановката е спокойна, отново се появяват.

— Добре — съгласи се президентът, — уверявам ви, че този път няма да оставя нещата така. Когато се срещнем следващия път, вероятно ще разполагам със собствена информация, която ще ви предоставя да обмислите.

— С нетърпение ще я очаквам — отвърна Декстър с тон на недисциплиниран ученик, който съзнателно дразни директора на училището.

Президентът натисна друг бутон под бюрото си. Миг след това на вратата се появи Анди Лойд.

— Господин президент, след минута имате среща със сенатор Бедел — заяви той, без да обръща внимание на Декстър.

— Тогава ще тръгвам, господин президент — изправи се Декстър.

Остави папката на бюрото му, взе чантата си и напусна кабинета без нито дума повече.

Президентът не проговори, докато шефът на ЦРУ не затвори вратата след себе си. Тогава се обърна към Лойд.

— Не вярвам на нито една нейна дума — каза той и постави папката в касетата за изходяща поща.

Лойд мислено си отбеляза да я вземе, веднага щом шефът му напусне кабинета.

— Предполагам, че най-доброто, на което можехме да се надяваме, бе да я поуплашим, за да не предприема други операции, поне докато съм в Белия дом.

— Като имам предвид досието й, не бих се обзаложил, че сме успели.

— След като не мога да наема убиец да я премахне, ти имаш ли някакво друго предложение?

— Според мен тя ви оставя само две възможности, господин президент. Трябва или да я уволните и да се изправите пред неизбежното разследване на Сената, или да приемете провала си, да се съгласите с нейната версия за случилото се в Богота и да се надявате, че следващия път ще се справите с нея.

— Има и трети начин — тихо изрече Лоурънс.

Лойд се заслуша напрегнато, без да прекъсва шефа си. Бързо му стана ясно, че президентът е обмислил добре как би могъл да отстрани Декстър от поста й директор на ЦРУ.

Конър се опита да подреди мислите си и вдигна поглед към светналия екран на багажното отделение. Конвейерната лента бе започнала да бълва багажа на пътниците от този полет. Някои вече пристъпваха напред и взимаха чантите си.

Мисълта, че бе пропуснал раждането на дъщеря си, все още не му даваше мира. Конър бе патриот като всички в семейството си, въпреки че имаше определени резерви към политиката на САЩ спрямо Виетнам. Независимо от това се записа доброволец в армията и завърши школата за младши офицери, докато чакаше Меги да се дипломира. Те едва имаха време за сватбена церемония и за четиридневен меден месец, преди младши лейтенант Фицджералд да тръгне за Виетнам през юли 1972 г.

Двете години във Виетнам сега бяха някъде далеч в спомените му. Произвеждането му в чин лейтенант, залавянето му от виетконгците и успешното бягство, при което спаси живота на свой другар — всичко това му изглеждаше толкова далечно, сякаш не бе се случило с него. Пет месеца след като се върна у дома, президентът го награди с най-високото военно отличие — почетен медал, но преживяният ужас през двете години във Виетнам го караше да се чувства щастлив, че е останал жив и че е отново с жената, която обича. В мига, в който съзря Тара, Конър се влюби за втори път.