Харлан Коубън - Изгубена завинаги

Отново се обърнах към треньора Боби.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозен съм като смъртта.

Преиграх наум обещанието, което бях дал на Али, като търсех да открия някаква пролука. След преживяната злополука, която сложи край на баскетболната ми кариера, имах нужда да доказвам на света, че съм благодаря, добре. Ето защо записах право — в „Харвард“. Ето го и Майрън Болитар в пълния си блясък — учен-спортист-свръхобразован-адвокат-веселяк. Юрист с научна степен. Което означаваше, че винаги можех да открия вратичка в закона.

Какво всъщност бях обещал? Спомних си точните думи на Али: „Довечера не отивай в онзи бар. Обещай ми“.

Ами, да. Това тук не беше бар, нали така? Беше залесено място зад едно училище. Значи можех да не уважа смисъла, но не и буквата на закона. А буквата в този случай беше от съдбовно значение.

— Да го направим — склоних аз.

Шестимата тръгнахме към гората. Уин практично се изхлузи от групата ни. На двайсетина метра разстояние имаше полянка. По земята бяха нахвърляни фасове и кутии от бира. Това е то училището. Винаги едно и също.

Треньорът Боби зае място в средата на полянката. Вдигна дясната си ръка и ме повика. Подчиних се.

— Господа — каза Уин, — преди да започнете, отделете ми минута от времето си.

Всички обърнаха поглед към него. Уин стоеше до клонест клен заедно с помощник-треньора Пат и двамата побойници.

— Ако не ви предложа тази консултация — продължи Уин, — ще се чувствам престъпно нехаен.

— Какво, по дяволите, бръщолевиш? — попита треньорът Боби.

— Не говоря на теб. Консултацията има за цел да послужи на тримата ти приятели.

Уин ги изгледа един по един.

— Възможно е да се изкушите в някой момент да се притечете на помощ на треньора Боби. Това би било огромна грешка. Първия от вас, който направи дори една крачка към тях двамата, го чака болница. Забележете, че не използвах думи като „възпирам“, „наранявам“ или „увреждам“. Само думата „болница“.

Те го гледаха.

— Това е консултацията, която исках да ви дам.

Обърна се към мястото, където стояхме аз и треньорът Боби.

— А сега да се върнем на вашия скандал.

Треньорът Боби ме погледна.

— Сериозно ли говори този?

Ала аз вече бях навлязъл в състояние, което никак не беше добро. Обхвана ме гняв. А когато ще се биеш, гневът не е добър съветник. Нужно ти е време, за да позабавиш нещата, да укротиш пулса си, да не оставиш адреналинът да те парализира.

Боби ме погледна и за първи път в очите му забелязах колебание. Ала в същия миг си спомних смеха му, когато посочи към погрешния кош и каза: „Хей, хлапе, направи го пак!“.

Поех си дълбоко въздух.

Треньорът Боби сви ръцете си в юмруци и застана като боксьор. Направих същото, макар видът ми да не бе тъй непреклонен. Леко подскачах на място с превити в коленете крака. Боби бе много едър мъж, побойникът на квартала, така че да застава лице в лице с уплашени противници не беше нещо ново за него. Не бях в категорията му.

Ето и някои факти относно борбата. Първо и основно правило: всъщност никога не можеш да бъдеш сигурен как ще се развият нещата. Всеки един от двамата би могъл да нанесе решаващия удар. Да си самоуверен е грешка. Но истината беше, че всъщност треньорът Боби нямаше шанс. Не приемайте думите ми за липса на скромност. Независимо от мнението на родителите, насядали допреди малко върху паянтовите скамейки в салона (те наемаха частни треньори за своите свръхнатоварени деца, пътуващи с третокласните си отбори), в по-голямата си част спортистите се формират още в утробата на майката. Вярно е, нужен ти е хъс, тренировки, практика, ала съвсем друго си е вродената дарба.

Природата рано или късно си казва думата.

Бях надарен с невероятно бързи рефлекси и безотказна координация на движенията. Така е, не се хваля. Все едно да говоря за цвета на косата си, за ръста или добрия си слух. Просто е така. Дори не говоря за годините труд, през които тренирах тялото си и се научих се боря истински. Но и това е пак от природата.

Треньорът Боби постъпи, както очаквах. Пристъпи напред и широко замахна с ръка. Широкият замах не е подходящ срещу по-нисък противник. Когато ти дойде до главата, бързо го научаваш — най-краткото разстояние между две точки е правата линия. Когато нанасяш удари, добре е да го знаеш.

Леко се плъзнах вдясно. Не много. Достатъчно, за да посрещна удара с лявата си ръка и в същото време да остана близо, за да нанеса контраудара. Боби остана незащитен. Времето забави своя ход. Имах възможност да уцеля една от оголените му точки.