Харлан Коубън - Изгубена завинаги

Кимнах с глава, защото не знаех какво друго да сторя.

— Джак и Ирин, пък и аз, имаме нужда от това.

— От какво?

— От семейство. Неговите родители имат нужда да участват в живота на Джак. Повече не могат да се справят със студения климат тук. Разбираш ли го?

— Разбира се.

Тонът ми изглеждаше смехотворен дори в собствените ми уши — сякаш не аз, а някой друг произнасяше думите.

— Родителите ми са намерили апартамент и искат да го видим — каза Али. — В същия блок, където е и техният.

— Апартаментите са хубаво нещо — задърдорих аз. — Лесни са за поддръжка. Плащаш си веднъж месечно и толкоз, нали?

Сега пък тя млъкна.

— Значи така — казах. — Да не увъртаме повече, какво означава това за нас двамата?

— Искаш ли да се преместиш в Скотсдейл? — попита тя.

Аз се поколебах.

Тя положи длан върху ръката ми.

— Погледни ме.

Погледнах я. И тогава Али каза нещо, което никога не съм очаквал:

— Не сме свързани завинаги, Майрън. И двамата го знаем.

Банда дечурлига прелетяха покрай нас. Едно от тях се блъсна в мен и каза:

— Извинете.

Някакъв рефер наду свирката си. Прозвуча сигнал.

— Мамо?

Джак, да е жив и здрав този малчуган, се появи иззад ъгъла. Двамата с Али се отърсихме от потискащия разговор и му се усмихнахме. Той не отвърна на усмивките ни. Обикновено ставаше така, че независимо колко ужасно се е представил на игрището, Джак се появяваше като новороден, усмихваше се и двамата радостно си плясвахме дланите за поздрав. Но не и днес.

— Хей, хлапе! — викнах аз, тъй като не знаех какво да кажа. Много пъти съм чувал как хората в подобно положение заявяват: „Браво, беше много добре!“, ала децата знаят, че това е лъжа, че ги гледат със снизхождение и от това нещата се влошават още повече.

Джак изтича към мен, обгърна кръста ми с ръце, зарови лице в гърдите ми и захлипа. Стоях и притисках главата му към себе си. Али ме наблюдаваше. Изражението й никак не ми се понрави.

— Денят беше тежък — казах. — На всички ни се случва. Не допускай да повлияе на самочувствието ти. Направи всичко, на което беше способен, повече не би могъл, нали?

После добавих нещо, което момчето не можеше да разбере, но си беше чиста истина:

— Тези мачове не са чак толкова важни.

Али постави ръце върху рамото на сина си. Той ме пусна, обърна се към нея, после отново зарови лице в мен.

Останахме така известно време, докато хлапето се успокои. Плеснах с ръце и се насилих да се усмихна.

— Някой да иска сладолед?

Джак бързо се съвзе:

— Аз!

— Днес не — възпротиви се Али. — Трябва да си приготвим багажа.

Джак се намуси.

— Може би някой друг път.

Очаквах Джак да отвърне: „Ооо, мамо!“, но изглежда и той бе доловил нещо в тона й. Наклони глава на една страна, после отново се обърна към мен, без да противоречи. Двамата докоснахме кокалчетата на пръстите си — така се поздравявахме при среща и раздяла, със свити в юмрук пръсти на едната ръка — и Джак се отправи към вратата.

Али ми направи знак с очи да погледна вдясно. Проследих погледа й и зърнах треньора Боби.

— Да не си посмял да се караш с него — каза тя.

— Той ме предизвика — възроптах аз.

— По-големият мъжкар отстъпва.

— Да, но във филмите. Там, където се носи вълшебен прах, където царстват великденските зайци и добрите феи. В реалния живот мъжът, който отстъпва, се смята за слабак.

— Направи го заради мен, става ли? Заради Джак. Довечера не ходи в онзи бар. Обещай ми.

— Но нали ми заяви, че ако не се появя, щял да получи удовлетворение по друг начин, нещо от този род.

— Надут пуяк — ето какво е той. Обещай ми.

Тя ме накара да я погледна в очите.

Поколебах се, но само за малко.

— Добре, няма да се появявам.

Тя тръгна да си ходи. Не ме удостои дори с целувка по бузата.

— Али?

— Какво?

Внезапно коридорът ми се стори доста пуст.

— Късаме ли?

— Искаш ли да живееш в Скотсдейл?

— В мига ли искаш отговор?

— Не. Но вече го знам. Ти също.

Не мога да кажа колко време бе минало. Навярно минута-две. После се отправих към автомобила си. Небето беше сиво. Ръмеше. Спрях за миг, затворих очи и вдигнах лице нагоре. Мислех си за Али. Мислех си за Териса в луксозния парижки хотел.

Наведох глава, направих още две крачки — и тъкмо тогава забелязах треньора Боби и приятелчетата му в шевролета.

Въздъхнах.

И четиримата бяха там: на волана седеше помощник-треньорът Пат, на мястото до него се бе настанил треньорът Боби, а другите двама се мъдреха на задната седалка. Извадих мобилния си телефон и натиснах бутона за скоростна връзка веднъж. Уин вдигна още на първото позвъняване.