Харлан Коубън - Изгубена завинаги

В първия миг никой не каза и дума. Само ме гледаха страшно.

— Този ли е моментът, в който се очаква да се напикая в гащите от страх? — попитах.

Треньорът Боби отново направи онова движение с пръста на ръката си.

— Знаеш ли къде е барът в „Ливингстън“?

— Разбира се — отвърнах.

— Довечера в десет. Зад паркинга.

— След вечерния ми час — забелязах аз. — Не си правя срещите по никое време. Първо вечерята. Може би ще ми донесете и цветя?

— Ако не се появиш — и той приближи пръста си до лицето ми, — ще намеря друг начин да поискам удовлетворение. Схващаш ли?

Не схванах, ала преди да успея да помоля да ми го разясни, той се отдалечи с тежка стъпка. Приятелчетата му го последваха. Обърнаха се назад. Помахах им с ръка за сбогом. Единият се загледа в мен по-дълго, отколкото изискваше приличието, и аз му изпратих въздушна целувка. Той тутакси извърна глава, сякаш му бях зашлевил плесница.

Въздушна целувка — любимият ми жест, когато изразявам неприязънта си към човешкия род.

Обърнах се към Али и щом зърнах лицето й, мислено изстенах: „Ох!“.

— Какво беше това, по дяволите?

— Преди да пристигнеш, нещо се случи по време на играта — обясних аз.

— Какво?

Разказах й.

— Значи си се скарал с треньора?

— Да.

— Защо? — попита тя.

— Как така защо?

— Влошил си положението. Не го ли виждаш, че е надут като пуяк? Децата ги разбират тези неща.

— Джак за малко да се разплаче.

— Аз ще се оправя с него. Нямам нужда от мъжкарските ти изблици.

— Не беше мъжкарски изблик. Исках да престане да се заяжда с Джак.

— Нищо чудно, че не взе участие във второто полувреме. Вероятно треньорът му е забелязал идиотското ти представление и е проявил достатъчно прозорливост да не разпалва огъня. Сега по-добре ли се чувстваш?

— Все още не — отвърнах аз. — Но когато довечера разбия мутрата му, и това ще стане.

— Не си го и помисляй.

— Нали го чу какво каза?

Али поклати глава.

— Не мога да повярвам. Какво, по дяволите, си направил?

— Застъпих се за Джак.

— Навлязъл си в чужда територия. Нямаш това право. Ти си…

Тутакси млъкна.

— Кажи го, Али.

Тя затвори очи.

— Права си. Аз не съм му баща.

— Не това щях да кажа.

Напротив, имаше предвид тъкмо това, ала карай да върви.

— Може и да не е моята територия, ако става въпрос за Джак, макар че не си съвсем права. Дори да бе обидил нечие друго хлапе, пак бих му се противопоставил.

— Защо?

— Защото не е прав.

— И кой си ти, та да го съдиш?

— Как да не го съдя? Има правилни неща, има и неправилни неща. Той постъпи неправилно.

— Той е едно арогантно прасе. Има такива хора. Това е животът. Джак го разбира или с възрастта и натрупания опит тепърва ще го разбере. Това също е част от пътя към зрелостта — да си нямаш работа с прасета. Не ти ли е ясно?

Замълчах.

— А ако синът ми се е чувствал тъй дълбоко наранен — просъска през зъби Али, — кой си ти, че да го пазиш в тайна? Дори попитах защо двамата сте разговаряли през полувремето, не помниш ли?

— Помня.

— Ти каза, че нямало нищо.

Продължавах да мълча.

— Какво си мислеше, Майрън? Че ще усмириш малката дама?

— Не беше така.

Али поклати глава и млъкна. Сякаш бе изпуснала всичкия си въздух.

— Какво? — попитах.

— Допуснах те твърде близо до него — заяви тя.

Сърцето ми се бе качило в гърлото.

— По дяволите — рече тя.

Аз чаках.

— Понякога си доста недосетлив за чудесния чувствителен мъж, какъвто си в действителност.

— Може би не трябваше да му искам сметка, така ли? Но ако беше чула как изкрещя на Джак да го направи отново, ако беше видяла физиономията на Джак…

— Нямам предвид това.

Спрях и се замислих.

— В такъв случай имаш право. Аз съм тъпак.

Висок съм метър и осемдесет и пет. Али е с трийсет сантиметра по-ниска. Бе застанала до мен и ме гледаше от долу нагоре.

— Не отивам в Аризона, само за да настаня Ирин. Това не е единствената причина за заминаването ми. Родителите ми живеят там. Неговите също.

Знаех какво искаше да каже — говореше за родителите на покойния си съпруг, за призрака, който бях свикнал да приемам и дори понякога да прегръщам. Този призрак никога не си отиваше. Не бях сигурен дали изобщо ще го направи, макар понякога искрено да го желаех, но това, разбира се, бе ужасно от моя страна.

— Те — имам предвид и бабите, и дядовците на децата — искат да се преместим да живеем там. За да са близо до внуците си. Като си помислиш, в желанието им има логика.