Харлан Коубън - Изгубена завинаги

— Аз не успях. Мисля, че не пожелах да го направя. Бях разсипана и може би най-добре беше да си остана така.

— Не съм сигурен, че следя мисълта ти.

Гласът й прозвуча по-тихо.

— Не мислех — грешка, аз все още не мисля, — че бих харесала моя свят, възстановен. Мисля, че резултатът нямаше да ме задоволи.

— Териса?

Тя не отговори.

— Искам да ти помогна — казах аз.

— Може би не си в състояние — отвърна тя. — Може би няма смисъл.

Отново мълчание.

— Забрави, че съм ти звъняла, Майрън. Пази се.

И изчезна.

— А! — възкликна Уин. — Очарователната Териса Колинс. Какъв задник! Висше качество, световна класа!

Седяхме върху разнебитените скамейки в гимнастическия салон на гимназията „Касълтън“. Наоколо се носеше познатият мирис на пот и препарати за почистване. Шумовете, подобно на звуците във всички гимнастически салони по широкия свят, бяха изкривени и странно ехтяха, сякаш се намирахме в баня с безброй пуснати душове.

Харесвам подобни салони. Израснал съм в тях. Прекарал съм много от най-щастливите мигове в живота си в тези задушни пространства с баскетболна топка в ръка. Обожавам звуците при дриблиране. Обожавам гледката на играчите с избилите по челата им капчици пот, докато загряват. Обожавам усещането от допира на грапавата кожа в онзи миг на почти религиозно откровение, в който очите ти се впиват в обръча на коша, ти пускаш топката, тя се насочва с въртене нагоре и вече нищо друго не съществува за теб.

— Радвам се, че я помниш — забелязах аз.

— Какъв задник! Висше качество, световна класа!

— Да. Чух те още първия път.

Уин ми беше съквартирант в колежа, докато учихме в университета „Дюк“, а после ми стана партньор в бизнеса също като Есперанца Диас, моята най-добра приятелка. Пълното му име беше Уиндзър Хорн Локуд III и много му отиваше: оредели руси къдрици, разделени на две от прав път, румено и красиво лице на патриций, обгоряло остро деколте от пуловер за голф, очи с воднистосиния отблясък на леден блок. Носеше прекалено скъпи панталони в цвят каки, чийто ръб съперничеше на правия път в косата му, синьо сако с емблемата на Лили Пулицър 2 2 Известна американска модна дизайнерка. — Б.пр. в розово и зелено, подходяща на цвят кърпичка, бухнала от горното му джобче като цветето, през което клоуните пръскат зрителите с вода.

Упадъчно облекло.

— Когато я видях по телевизията — продължи Уин, а снобският му акцент на ученик в подготвителен клас на елитна гимназия звучеше така, сякаш се бе заел да обяснява очевиден факт на бавноразвиващо се дете, — не забелязах високите й качества. Беше седнала зад пулта в студиото.

— Аха.

— Ала като я зърнах в бикините й — за онези от вас, които си водят записки, ставаше дума за същите първокласни и греховно оскъдни бикини, за които вече ви споменах, — е, нямам думи, истинско съкровище! И да се хаби като водеща! Само като си помисля, косата ми настръхва от ужас.

— Сякаш наблюдаваш пожара на „Хинденбург“ 3 3 На 6 май 1937 година дирижабълът „Хинденбург“ се запалва във въздуха и изгаря за по-малко от минута. Нарекли го „Летящия ковчег“. Гледката била ужасяваща. — Б.пр. — вметнах аз.

— Доста впечатляваща отпратка — забеляза Уин. — При това съвсем навременна.

Изражението на Уин бе винаги високомерно. Ако го погледнеш, неизбежно ще ти замирише на елитарни, снобски, стари пари. И до голяма степен бе така. Ала в същото време у него имаше нещо, което би могло дълбоко да те развълнува.

— Защо не продължиш? Хайде, довърши тази история.

— Дотук.

Уин се намръщи.

— И така, кога тръгваш за Париж?

— Няма да ходя.

Започна втората четвъртина на баскетболния мач. Играеха петокласници. Гаджето ми — терминът ми се струва доста незадоволителен, ала не съм сигурен дали „любовницата“, „нежната ми половинка“ или „любимото ми зайче“ биха били подходящи в случая — Али Уайлдър имаше две деца и по-малкото играеше в отбора. Казваше се Джак и не беше много добър. Като говоря така, ни най-малко не отсъждам, нито предопределям евентуалното му успешно развитие като баскетболист в бъдеще — Майкъл Джордан също не се е проявявал в училищния отбор и показва качествата си доста по-късно — изказвам се само като наблюдател. Джак бе доста едър за възрастта си, висок и плещест, но това правеше движенията му тромави и некоординирани. Беше атлетичен, но доста муден.

Ала Джак обожаваше баскетбола, а за мен тази игра бе целият ми свят. Той бе сладко дете, послушно в най-симпатичния смисъл на думата и безпомощно, както се очаква от момче, загубило баща си преждевременно и при трагични обстоятелства.