Харлан Коубън - Изгубена завинаги

— Казвай — отсече той.

Винаги отговаряше по този начин на телефона, дори когато ясно виждаше изписан на екрана собствения ми номер — доста е досадно, така е.

— Ще направиш добре да се върнеш — уведомих го аз.

— О! — отговори Уин с щастливия глас на хлапе, което току-що е получило коледните си подаръци. — Добре, добре.

— След колко време ще си тук?

— Наблизо съм. Помислих си, че може да стане нещо подобно.

— Недей да стреляш по никого — посъветвах го аз.

— Да, мамо.

Автомобилът ми бе паркиран в задната част на паркинга. Шевролетът бавно се приближи. Дъждът леко се усили. Чудех се какъв ли е планът им — несъмнено са замислили нещо, прилягащо на недоразвитите им мозъци — и реших да действам според ситуацията.

Ягуарът на Уин се показа и спря на разстояние от мен. Аз карам форд таунус. Уин никак не харесва колата ми. За нищо на света не би се возил в нея. Извадих ключовете и натиснах дистанционното. Колата тихо изпиука и се отключи. Вмъкнах се вътре. Тогава шевролетът се раздвижи. Тръгна с голяма скорост и спря точно зад таунуса. Блокираха ме. Първи навън изхвърча треньорът Боби, като поглаждаше козята си брадичка с ръка. Двамината дебелаци го последваха.

Въздъхнах и докато се приближаваха, ги загледах в огледалото за обратно виждане.

— Какво обичате? — попитах ги аз.

— Чухме, че гаджето те е зарязало — отвърна той.

— Невъзпитано е да се подслушват чужди разговори, треньор Боби.

— Помислих си, че може да промениш решението си и да не се появиш. Затова смятам да разрешим спора си още сега. На място.

Треньорът Боби наведе главата си и лицето му се озова току пред моето.

— Освен ако не си страхопъзльо.

Попитах го:

— За обяд си ял риба тон, нали?

Уин спря ягуара си точно до шевролета. Треньорът Боби отстъпи крачка назад и присви очи. Уин излезе от колата. Четиримата го погледнаха и свъсиха вежди.

— Кой, по дяволите, е този?

Уин се усмихна и вдигна ръка, сякаш току-що го бяха представили като участник в телевизионно шоу и очаква публиката да отбележи появата му с бурни ръкопляскания.

— Радвам се, че съм тук — обяви той. — Много благодаря.

— Приятел ми е — обясних аз.

— Този ли? — Боби започна да се смее, дебелаците му пригласяха в хор. — Ами, да, разбира се.

Излязох от автомобила. Уин се приближи до тримата сладури.

Треньорът Боби каза:

— Ще те сритам в задника.

Свих рамене.

— Прицели се добре.

— Наоколо има твърде много хора. Дай да отидем в гората — посочи с ръка той. — На поляната никой няма да ни безпокои.

Уин се намеси:

— Откъде, моля ви се, знаете за полянката?

— Учил съм в тукашната гимназия. Сритал съм доста задници на онази полянка. — И като наду перки, добави: — Бях капитан на футболния отбор.

— Леле! — с монотонен глас произнесе Уин. — Ще ми дадеш ли фланелката си за училищния бал?

Треньорът Боби посочи с дебелия си пръст към Уин.

— Ако не си затвориш устата, ще си бършеш кръвта с нея.

Уин правеше всичко възможно да не изглежда извънмерно лекомислен.

Спомних си обещанието, което бях дал на Али.

— И двамата сме зрели мъже — започнах аз. Всяка моя дума звучеше така, сякаш изплювах парчета стъкло от устата си. — Не би трябвало да прибягваме до юмручно право, не мислиш ли?

Погледнах през него към Уин. Уин се мръщеше.

— Наистина ли чух да използваш термина „юмручно право“?

Треньорът Боби навлезе в личното ми пространство.

— Страхопъзльо ли си?

Пак този страхопъзльо.

Но аз бях по-големият мъжкар — а по-голям мъжкар е онзи, който първи се оттегля. Така е правилно.

— Да — казах. — Страхопъзльо съм. Сега доволен ли си?

— Чухте ли го, момчета? Той е страхопъзльо.

Трепнах, ала бях все тъй силен. Или слаб, зависи от гледната точка. Аха, по-големият мъжкар. Това бях аз. Никога не бях виждал Уин тъй оклюман.

— А сега имате ли нещо против да преместите колата си, за да си тръгна? — попитах.

— Дадено — отвърна треньорът Боби. — Но те предупредих.

— За какво си ме предупредил?

Той отново се върна в личното ми пространство.

— Не искаш да се биеш, добре. Ала ще си го изкараме на момчето ти.

Кръвта се вдигна в главата ми.

— За какво говориш?

— Трепетликата, дето стреля в погрешния кош ли? От сега нататък ще ми служи за мишена. Ще го вземем на мушка. Щом се появи възможност да влезем в мислите му, ще го направим.

Вероятно съм отворил уста, не съм сигурен. Погледнах към Уин, за да съм сигурен, че съм чул правилно. Уин вече не изглеждаше оклюман. Потри ръце.