Харлан Коубън - Изгубена завинаги

Избрах гърлото.

Свих ръка и с всички сили забих юмрука си в адамовата му ябълка.

Чу се звук, сякаш нещо се пръсна. И това сложи край на битката. Знаех го. Или поне би трябвало. Отстъпих крачка назад, а той се сви надве, за да си поеме дъх.

Ала насмешливият му глас още звучеше в ушите ми… „Хей, хлапе, направи го пак… Той ще ми служи за мишена… Когато имаме възможност, ще го направим… Страхопъзльо!“

Не биваше да го оставям да падне на земята. Трябваше да го попитам дали му е достатъчно и толкова. Ала бях изпуснал юздите на гнева си. Не можех да се спра. Сгънах лявата си ръка и започнах да му нанасям удари, като се въртях в посока, обратна на часовниковата стрелка. Възнамерявах накрая да цапардосам с лакът дебелака право във физиономията.

Докато се въртях, си казах, че това ще бъде унищожителният ми удар. Удар, който чупи кости. Удар, който ще го откара на операционната маса и ще го принуди с месеци да пие обезболяващи медикаменти.

В последния миг обаче дойдох на себе си. Не спрях да го удрям, но се поотдалечих от него. Вместо да се стовари във физиономията му, лакътят ми го прасна по носа. Бликна кръв. Звукът наподобяваше хрущенето, когато стъпиш върху сухи съчки.

Боби се строполи на земята.

— Боби!

Беше помощник-треньорът Пат. Обърнах се към него, вдигнах длани нагоре и изкрещях:

— Недей!

Ала беше твърде късно. Пат пристъпи напред с готови за бой юмруци.

Уин не шавна. Помръдна само кракът му. Той срита треньора Пат в лявото коляно. То се огъна някак неестествено встрани. Пат изпищя и се строполи в калта като прострелян с огнестрелно оръжие.

Уин се усмихна и погледна въпросително към останалите двама.

— Следващият?

Никой не помръдна.

Гневът ми тутакси изчезна. Треньорът Боби успя да застане на колене с ръка на носа си; галеше го, сякаш носът му бе ранено животинче. Сведох поглед към него. Удивих се от гледката — колко много победеният мъж прилича на малко момче!

— Нека ти помогна — предложих аз.

Кръвта бликаше измежду пръстите му.

— Не ме докосвай!

— Трябва да го притиснеш по-силно. Да спра ли кръвта?

— Казах ти да не ме докосваш!

Тъкмо щях да изрека нещо като оправдание, когато усетих нечия ръка да ме докосва по рамото. Беше Уин. Поклати глава, сякаш казваше: „Няма смисъл“. Беше прав.

Излязохме от гората, без да продумаме.

Когато час по-късно се прибрах у дома, на телефона бяха оставени две гласови съобщения. И двете бяха кратки и доста точни. Първото не ме изненада ни най-малко. Лошите новини се разпространяват бързо в малките градчета.

Гласът на Али: „Не мога да повярвам, че наруши обещанието си“.

Само това.

Въздъхнах. Насилието не е разрешение. Ако ме чуеше, Уин щеше да направи недоволна гримаса, ала наистина, всеки път, когато прибягвах към насилие (а навремето това се случваше доста често), нещата никога не приключваха до там. Насилието отеква надалеч. Ехото му никога не утихва.

Второто съобщение беше от Териса: „Моля те, ела“.

Вече не се опитваше да прикрие отчаянието си.

Изминаха още две минути и мобилният ми телефон завибрира. На дисплея се изписа номерът на Уин.

— Имаме малък проблем — обяви той.

— Какъв проблем?

— Помощник-треньорът Пат. Нали имаше нужда от намесата на ортопед?

— Какво за него?

— Оказва се, че е полицай в „Касълтън“. Всъщност е капитан от полицията, макар че не бих се гордял да облека фланелката му на училищния бал.

— Така ли? — възкликнах.

— Планират задържане.

— Вече са започнали — отвърнах.

— Ами да — съгласи се Уин. — При това съм убеден, че всички в града ще повярват на нашите думи, вместо на местния капитан от полицията и на трима души, които са прекарали тук целия си живот.

В думите му имаше логика.

— Мислех си — продължи той, — че бихме могли да прекараме някоя и друга седмица в Тайланд, докато адвокатът ми уреди нещата.

— Идеята си я бива.

— Знам един клуб за господа в Банкок близо до „Патронг стрийт“. Пътуването ни може да започне от там.

— Не мисля — отвърнах аз.

— Колко си добродетелен! Но както и да е. Ти също би могъл да се скатаеш някъде.

— Така и възнамерявам.

Прекъснахме разговора. Аз позвъних в бюрото на Ер Франс.

— Имате ли билети за полета до Париж довечера?

— Как се казвате, господине?

— Майрън Болитар.

— Записах. Къде предпочитате да седите — до прозореца или до пътеката?

Използвам бонусите, които ми дават компаниите поради честите ми полети с тях, за да пътувам в по-горна класа. Не от интерес към безплатната пиячка или по-добрата храна, която сервират там, а заради разстоянието между седалките, което е от голямо значение за мен. Когато пътувам със самолет, винаги сядам по средата между двете широки пътеки, а пред мен неизбежно се настанява някоя възрастна дама, която е толкова дребна, че стъпалата й едва докосват пода, но неизменно решава да плъзне седалката си колкото е възможно по-назад, като изпитва почти сексуално удоволствие от хрущенето, което коленете ми издават при натиска на облегалката й, и се изтяга назад до такава степен, че по време на целия полет имам възможност да се наслаждавам на покрития й с пърхот скалп.