Харлан Коубън - Изгубена завинаги

— Вие не пътувахте заедно с госпожица Колинс, нали така?

— Не, тя е вече в Париж.

— Ясно. Колко време ще останете във Франция?

— Не знам. Две или три нощи.

Берлеан хвърли поглед към Льофевр. Онзи кимна с глава, отлепи гръб от стената и тръгна към вратата. Берлеан го последва.

— Извинете за неудобствата, които ви причинихме — рече Берлеан. — Пожелавам ви приятно прекарване.

Териса Колинс ме чакаше във фоайето.

Прегърна ме, но не силно. Опря тялото си на мен, сякаш диреше подкрепа, но съвсем леко — не че бе на път да се строполи на земята, нищо подобно. И двамата се държахме доста резервирано при първата си среща от осем години насам. И все пак, докато държахме ръцете си, аз затворих очи и ми се стори, че усещам аромата на какао.

За миг си спомних онзи карибски остров — и, нека бъда честен — онова, което ясно отличаваше отношенията ни: секса, разтърсващ съществата ни до дъно. Онова отчаяно разкъсване, което те кара да разбереш по един начин, нямащ нищо общо със садомазохизма, как болката — говоря за емоционалната болка — и удоволствието не само се смесват в едно, а и се усилват взаимно. Ние не се интересувахме от думи, нито от чувства, още по-малко от фалшива утеха или близост, нито дори от резервирани прегръдки, сякаш нежната милувка можеше да спука въздушния балон на отношенията ни, в който временно се бяхме приютили.

Териса се отдръпна. Тя все още беше поразително красива. Не че годините не си личаха, но при някои жени — може би при всички от тази професия, при която се използва малко повече грим и пудра — годините носеха безспорен чар.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Така ли ме посрещаш след всички тези години?

Свих рамене.

— Моето първо изречение към тебе беше: „Ела в Париж!“ — продължи Териса.

— Ще се опитам да върна чара си — обещах аз, — но не и преди да разбера какво ти се е случило.

— Сигурно си останал без сили.

— Добре съм.

— Запазих стая за двамата. За двама души. Отделни спални, така че да имаме избор.

Не казах нищо.

— Човече — опита се да се усмихне Териса. — Толкова е хубаво, че дойде.

И на мен ми беше хубаво. Дори това помежду ни да не е било любов, то не бе изчезнало, беше си останало — силно, истинско, специално. Али беше казала, че няма да сме вечно заедно. Но при Териса, е, може и да не се срещахме всеки ден, но между нас имаше нещо — нещо, което не ми беше лесно да определя, нещо, което ще вдигнеш на рафта, където то ще си остане години наред, за което няма да мислиш непрекъснато, защото си го приел като даденост и вероятно така трябваше да бъде.

— Знаеше, че ще дойда — обадих се аз.

— Така е. А ти знаеш, че ако бях на твое място, и аз бих направила същото.

Беше права.

— Изглеждаш страхотно — казах.

— Хайде. Да си вземем нещо за хапване.

Портиерът взе багажа ми, крадешком хвърли възхитен поглед към Териса, като ми се усмихна с мъжка завист в стил „Блазе му на копелето“.

„Рю Дофин“ е тясна уличка. Някакъв бял ван бе паркирал до едно такси, като бе заел едва ли не цялото пространство. Шофьорът на таксито високо ругаеше на френски, предположих, че изрича мръсотии, но със същия успех би могъл да пита за някой адрес, макар и доста агресивно.

Завихме вдясно. Беше девет сутринта. В този час на деня животът в Ню Йорк вече се е завъртял на пълни обороти, ала бавно шляещите се парижани тъкмо се бяха вдигнали от леглата си. Стигнахме Сена при „Понт Ньоф“. От дясната ни страна в далечината се извисяваха кулите на катедралата „Света Богородица“. Териса тръгна нататък, по течението на реката, покрай зелените павилиони, известни с антикварните книги, които предлагат, но като че ли сега повече продаваха евтини сувенири. От другата страна на реката се издигаше величествена сграда с мансарда, както се пее в една песен на Спрингстийн 9 9 Брус Спрингстийн, известен американски рок певец и текстописец, носител на наградата „Грами“ за 2010 година за най-добро солово изпълнение. — Б.пр. , „нахална и гола“. Когато се приближихме до катедралата, казах:

— Ще се смутиш ли, ако заема съответната поза, повлека левия си крак и извикам: „Светилище!“.

— Ще те помислят за турист — отвърна Териса.

— Много добре. Може би ще трябва да си купя барета, на която да е изписано името ми.

— Аха. Тогава няма да се различаваш от групата.

Походката на Териса беше все тъй възхитителна — тя вървеше изящно, с високо вдигната глава и изправени рамене. Забелязах още нещо, свързано с жените в живота ми: всички се движеха великолепно. Според мен самоуверената походка е доста секси, в нея има нещо хищническо, с което някои жени сякаш казват: „Това е мое“. По женската походка може да се съди за много неща.